Писмо

 
Здравей, непознати приятелю!
Пожелаваш ми усмихната седмица. И аз така за теб!
Но аз няма да се усмихвам. Сякаш съм в транс. Не знам какво мисля, какво чувствам, не знам сякаш и къде се намирам. Чувствам се объркана като дете на лунапарк, на което му е трудно да избере дали иска да се вози на виенското колело или да си купи захарен памук, а защо не и двете. Води ме инерцията, живея по навик, усмихвам се по навик, ядосвам се по навик, по навик даже се оплаквам – и то сигурно за неща, които отдавна са отминали и аз съм забравила, че са били като камъче в обувката ми. Засилката обаче е към своя край и ще трябва да се раздвижа. Да скъсам обръчите, които ме задушават.
Странно е. С толкова много приятели, познати и близки и хора защо се чувствам сама и объркана. 
Защо ми е трудно да кажа какво ми тежи. Винаги имам добра дума за приятелите си, винаги имам сили да бъда с тях, когато имат проблем, когато ги боли. Защо ми е трудно да кажа, да изкрещя, че и аз страдам. Страдам защото не искам да съм в тежест на никого. Може би не му е сега времето да разкрия душата си, може би има други по-важни неща. Замълчавам и се питам коя съм аз, че да товаря хорската психика с това, което ме раздира отвътре. Не казвам на глас, че обичам, дори не казвам на глас и че мразя. Не казвам, когато ме боли. Защо да го правя. Няма да има кой да ме чуе. 
Искам приятелите ми да са щастливи. 
Но егоистично ли е ако искам частица от това щастие и за себе си.
Наистина ли съм толкова лоша, колкото казват. Наистина ли не ме бива за нищо, наистина ли измъчвам хората около себе си. Неспособна да бъде щастлива, да обича и да бъде обичана.
Може би го казват, защото и те се чувстват по този начин, но им е по-лесно да наранят, отколкото да признаят собствената си слабост. А ако са прави. Ако наистина съм точно такава.
Кажи ми ти, който не ме познаваш, мога ли да вярвам, че един ден ще се събудя и ще кажа: “Днешният ми ден, наистина е по-добър от вчерашния! Щастлива съм, че отварям очи и поглеждам света!”
Странно е всичко това. Винаги се стремиш да напомниш за себе си по най-незабележимия начин, така че да не се натрапиш….но в следващия миг си даваш сметка, че както и да го направиш, малките жестове винаги се забравят. Онези малки жестове, които карат човек да се чувства специален и ценен. 
Животът сякаш не ни остава и глътка въздух и постоянно ни притиска ...
Кара ни да забравим за ценните за нас хора. Може би това се случва и с приятелите ми. Те може би не искат да ме забравят, но под натиска на обстоятелствата го правят. 
Искам един ден да отида на разходка в горите Тилилиейски, при мечки и индианци, при рибата, която плува в студената вода, при чистотата и безграничието. Там където планините и върховете на дърветата досковат небето. Искам да отида там, за да открия душата си, която виси самотна и никому непотребна на един многовековен бор. Да си я взема при мен нужна и желана.
Казваш, че живота ни се състои от точки….от празно пространство. Доста често се чувствам точно така. Сякаш съм попаднала в многоточие. Заобиколени сме от хора, които често слагат точка на едно или друго – на кариерата си, на безпреспективното живуркане н България. И така сякаш не усещат кога всичко наоколо е точки, точки, точки………………многоточие…………….Празно пространство. Безвъздушно.
Всеки ден се опитваме, докато се уморим, да решим към коя точка да поемем. И винаги знаем, че тази води до друга и т.н.но страшното е, когато интервалите станат дълги и протяжни. Чак ти се иска да се откажеш от достигането на следващата точка. 
Но това е .
Раждаме се, порастваме, срещаме някого, мислим, че го обичаме. Понякога се разделяме или тихо остаряваме, докато гледаме децата ни как се борят с живота. И…. един ден неизбежно умираме…Просто поставяме финалната точка. 
Странно е нали, приятелю?
На какво да се надяваме? В какво да вярваме+ какво да мразим и какво да обичаме?
Но защо точката да е само край…тя може да бъде и начало.
Петък, събота, неделя понеделник – сутрин. Като че всичко е еднакво. Мозъкът ми се превръща в бяло петно – в полусън и полусъзнание. И да ме питаш сега, как се казвам – малко ще ми е трудно. В огледалото виждам нещо като физиономия, ама не точно. Две големи очи, сенки и прошарванията в косите, които всеки месец се опитвам да скрия с поредната доза боя за коса. Сърцето горе-долу работи и в общи линии си е на мястото. 
Понякога се чудя защо изобщо изпадам в такива размисли.
Не знам
Има дни в които чувствам живота си като … поема - голяма, класическа с метафори и светли рими. 
Или като ... нищо. Като едно разпадащо се ... нищо ! 
За мен Животът винаги си е бил поетична-сага и после всичко останало. 
Как ми се искаше да напиша нещо красиво днес ... 
Нещо, което да пренася сред омая на вековни дървета и танцуващите есенни листа .. .
Все си обещавам да го напиша този най-прекрасен текст на света … И така, май откакто изобщо съм се родила ?! Обещавам , че ще бъде нещо специално. Много различно .. Понякога искам да имам прекрасен спомен. Поне един ! 
И той винаги да бъде някъде до мен. Понякога да се събуждам или да заспивам с него. Понякога да го преоткривам ... 
Има едни такива мигове, в които човек си казва : “ Да, това вероятно е щастието ! ” 
Уж си мислил, че много пъти си бил щастлив, но ето го - сега е тук. Можеш да го пипнеш. Да усетиш плътта му. Как мирише. Щастие. 
А Аз стоя пред огледалото и само глупости … Как съм заприличала на сянка в очакване на … нещото . 
Вместо да се усмихвам ... Да летя по улиците и да се радвам на есента - сезона, който обожавам ... В съзнанието ми се катерят спомени, от които точно днес нямам нужда. Ама никаква. 
Но какво мога да направя, като това явно не зависи от мен. Трябва да престана да стоя и да гледам в точки, в огледала, в облаци. Всичко ще е наред. Всичко е толкова хубаво. И най-накрая да седна и напиша нещо приказно ... 
И ли може би трябва ще просто да започна така: "На … Октомври, не помня дали беше неделя или понеделник, бях една от няколкото милиарда хора на Земята. Там ... някъде. Никога няма да го забравя ! Беше толкова хубаво … Беше толкова хубаво, че признавам, не ми стигаха думите. Те се изпокриха някъде. Този път просто думите ме предадоха. Правят го рядко, но се случва ... А и от опит знам, че когато не ми достигат думите, най-вероятно това си е ... щастие. В животът наистина има много важни неща, но тогава, на … Октомври, за пореден път се убедих, че едно от тях е … ” 
Хайде, време е вече да свършвам. Ще се умориш да четеш.



Прегърни слънцето и заради мен. Изпращам ти топлина и усмивки /от второто повече/
Чао!