Журналист... „под прикритие”


Отново на училище…
* Тънката нишка ученик-училище


Реших да се върна в ученическите си години и да проверя променило ли се е нещо и ако да – какво и в каква посока!
Ще призная, че малко бях разочарована, но е нормално нещата да не стоят на едно място.
Еволюция…това е процесът за развитие на човека, който бележи миналото, настоящето и бъдещето.
Децата, училището, учителите и родителите…
Вълнуваше ме какво се случва в междучасията и в учебните часове.
Не ставаше въпрос за това, дали децата са подготвени в момента, дали ще ги изпитват, дали ученици и учители ще си знаят уроците.
Исках да усетя атмосферата. Тя е много по-красноречива. Дава по-обширен поглед за някои процеси в обществото.
Малко след като реших да се върна на ученическата скамейка, макар и за два дни, ме подсетиха за филм с участието на Дрю Баримор, която прави журналистическо разследване в учебно заведение, представяйки се за ученичка. Това да го направя аз се оказа трудно, тъй като градът е малък, а и отдавна съм напуснала тази така сладка възраст. Но децата ме приеха с усмивка, поласкани, че съм проявила желание да вляза точно в техния клас. Поласкани, че журналист им обръща внимание.

И така … Ден Първи ...
СОУ “....”…носталгията ме заведе там. Негова възпитаничка съм. Исках да видя нещата отвътре и …. Едва тогава да си правя генерални изводи за днешното поколение….За християнската младеж.
Х-а клас - творци – художници, музиканти и певци.
Защо точно те! Много просто, защото са различни. Винаги възпитаниците на този профил са били по-екстравагантни в облекло, мислене и поведение. По-свободни и не робуващи на стереотипи. Това е нещото, което не се е променило в годините. Нещото, което ме зарадва. Когато съзнанието е свободно от предразсъдъци, тогава е по-лесно да се твори, да се създава нещо ново – одухотворено.
Така ги възприемат и една по-голяма част от преподавателите.
Има обаче и такива, които не харесват различните деца. Иска им се всички да са като от калъп извадени.
Хвала! На тези, които ги подкрепят, въпреки недостатъците на годините и времето, в което живеем.
В първия ден от моето “прикритие” имахме часове по специална подготовка. Целият преди обед бе отделен за рисуване и разпяване.
Класът бе разделен на две. Аз също се “клонирах”, шегувам се…, за да мога да посетя и двете групи.
В този ден певците като че ли бяха по-заети…имаха часове по солфеж…При ….. . Беше интересно да наблюдаваш и по-скоро да чуеш медни загорски гласчета как леко грачат – рано сутринта. Когато кафето още не е изпито, а закуската апетитно наднича от под чина.
Интересно е да видиш отстрани това, което си правил и ти в ученическите си години. Докато някои тактуват с дясната ръка, докато пеят, други използваха времето да попрепишат домашното за следващия час. Нормална практика, която, съм сигурна, не изненадва никого.

Час по рисуване…т.нар. изобразително изкуство
Посреща ме … … художник, за когото казват, че единствената му болка е, че не са го допуснали да довърши изписването на силистренския катедрален храм “Св.св. първоапостоли Петър и Павел” след ремонта преди години.
Душа на творец, усмивка на човек, който разбира младежките увлечения и прощава разсеяността им. И той е бил на техните години и все пак тогава е било по-различно.
Опитва се да им обясни, че казано на по-прост език, че не всичко, което хвърчи, се яде…. Но е нормално още съзнанието им да витае из облаците. Още са на принципа: “Мама меси, тати носи – да живей трудът!”. 
Чувстват го близък, споделят с него, а той проектира отговорите си през знанията си за света, за творците, за художниците от минали векове и техните стилове, за да обясни съвсем прозаични неща. С надеждата, че по този начин ще достигне до артистичната им душевност и нещо ще остане в спомените им за дадения автор и картина.
Трудно е да бъдат удържани в клас, когато е много по-интересно и вълнуващо да отиде в отсрещното кафене на раздумка с приятели. Часът трябва да е интересен, а училището трябва да стане симпатично. Да не бъде възприемано просто като задължение.
Часът преминава странно за мен. Всеки е седнал в любима поза. Ако се търси ред, няма такъв….Като на дискусия новият брой на списание “Егоист” преминава от ръка на ръка и се обсъжда, заедно с учителя. Фотографиите, стилът на изображенията. Какво може да се направи, за да изглеждат по-добре. Интерес предизвиква и присъствието ми. Коментира се даден художник, който е творил, като е следвал принципа “през ключалката”. Наблюдавал е живота, хората…, като е отразявал несъвършенствата им. Тоест естествения им облик. Става въпрос за Едгар Дега. Присъствието на външен човек се оказа подходящо, за да се запознаят младите творци с изкуството на рисувача. Той е наблюдавал зад кулисите балерини, рисувал е жена след баня, наблюдавайкия през ключалката…. Търсел е истинското, неподправеното. Надявам се да запомнят това, което им разказвам, сподели след часа ….. Според него днес децата живеят във визуален свят. Всичко е телевизия. Накъдето и да се обърнеш някой нещо гледа и възприема посредством екрана. Загърбен е светът на книгите. Истината за живота отдавна не е по белите страници изписана от майсторите на словото.
В едната част на стаята бе подреден натюрморт, който чакаше някой да му обърне внимание и да го скицира. Ако не този час, следващия. Рано или късно ще се стигне и до него. Все пак часовете по изобразително изкуство не са само за рисуване, а и за дискусии и запознаване с творчеството на популярни и не толкова известни автори.
За учителя няма проблем в общуването, те чувстват, че той ги обича и зачита по свой собствен си начин. Той влиза в класната стая не само, защото има да им каже нещо и иска да ги научи, а защото иска да чуе и тяхната гледна точка.

… Ден Втори …
Очакват ме часове по български език и литература, история, математика и так далее…
Треска ме тресе, защото в първите два часа ще влезе моят учител по литература и класен ръководител – …. .
Не се е променил…като поведение и стил на работа. Свободен и достъпен. И в същото това време респектиращ и държащ на работата си.
Мимоходом отбелязва новата ученичка в клас /т.е. – Аз/ и факта че съм седнала на моето си място – последния чин, в лявата редичка. Поласкана съм. Все пак това беше преди десет години. Но да оставим емоциите настрана.
Още преди да влезе учителят в час имаше, оживена дискусия за новите шампоани от каталога на “AVON”. Все пак това са част от нещата, които вълнуват девойките на тази възраст.
Урокът е по български…За Средновековието, българския език, книжовността…По регламент, описан в учебника за Х клас, новият материал трябва да бъде прочетен от учениците за седем минути, след което да се подложи на обсъждане и поднасянето на допълнителна информация от страна на учителя. За седем минути се проверява наблюдателността на учениците и способността им да възприемат нова информация.
Странен метод, но интересен.
Нужно е обаче малко повече време, защото все пак часът е първи и е просто “задължително” да има закъснели. 
Дискусията обаче не тръгва динамично. Изненадана оставам от факта, че като наказание, ако ученикът няма учебник, се ползва писането на молба или автобиография – нещо, което по мое време се учеше още в 7 клас. Десетокласниците предпочетоха да разпределят учебниците по един на чин, само и само да не се стига до кандидатстване за работа и представянето на подобен род документ, написан собственоръчно. Замислих се! Нали утре ще завършат средното си образование и ще станат неизменна част от необятния пазар на труда. А за да преуспееш на него, са нужни умения за написването не само на молба и автобиография, но и на мотивационно писмо и други подобни щуротии.

Вторият час по литература е още по-интересен.
На сцената излиза “Хамлет”…

Чели - не чели произведението на гениалния Шекспир – няма значение. Обнадеждаващо е, ако поне някой е гледал екранизацията на трагедията, излъчвана в последно време доста често по кабеларките. Да не говорим, че в ролята на Хамлет имаше и чернокож актьор. Нововъведение, което би трябвало да им е направило впечатление. Но не би!
Тихи възклицания има от типа на:”Не одобрявам поведението на Хамлет!”, когато въпросът е “Какво е впечатлението ви от героя?”. Прави се паралел между прекаления размисъл на Шекспировия герой и липсата на действие до последно и в същото това време прекалената действеност и липсата на всякакъв размисъл и Дон Кихот на Сервантес. Коментирани бяха лудостта, негативизмът, влиянието на големия град върху младежа от малкото село. Свободомислието на Германия, където Хамлет се е образовал и консерватизмът на родната Дания. Как обществото възприема едно действие или бездействие. 
Не за всички обаче това беше интересно. Някои се вълнуваха от менюто, което трябва да се избере за предстоящото отбелязване на коледните и новогодишни празници от класа през декември. Дали да е пилешка пържола или не….малко странно звучи за час по литература, но това бе факт…. 
Разни хора, разни идеали - би възкликнал Щастливеца Алеко Константинов.

Векът на религиозните войни….
/час по история/

Времето бе отделено за примерен тест по история. Векът на религиозните войни бе темата, а въпросите трябваше да подготвят учениците за следващия път, когато на чина ще има само бял лист и химикал, а оценката ще влезе в дневника и може би ще повлия на крайното мнение за първия срок.
Отново имаше гладни, които влязоха със закуска в час, по-странно изглеждаше разходката по средата на учебния час до кошчето за отпадъци, за да изхвърлим празната кофичка от кисело мляко, която явно не можеше да изчака под чина до началото на междучасието. 
Странно беше в уроците да открия термини като “корпоративно общество, бартер, банкрут и т.н.”, когато говорим за Вартоломеевата нощ, за 30-годишната война, за противоречията между католици и протестанти в ХVІІ век.

Прекалената свобода на децата, дадена от родителите, рефлектира върху заниманията в училище. Има неща, с които в днешно време е трудно педагозите да се преборят. Стигаме до въпроса за яйцето и кокошката – дали училището или семейството трябва да се грижат за възпитанието на децата. Едните или другите….или може би това е спектакъл, в който всеки има роля и реплики, определящи финалното действие. Впили поглед в ежедневието, в решаването на социално-икономически проблеми, мама и татко като че ли забравят, че първите седем години са най-важни. Тогава се формира характерът и т.н. Тогава се посява семето на ценностната система, за да берат плодовете й години по-късно.
Има една тънка граница между позициите учител-ученик. Тънка нишка, която днешните млади доста често неусетно сякаш прескачат или късат грубо. 


Да ме прощават младите хора, но сякаш растат преждевременно, опитват се да ни догонят по постъпки и място в живота. Като че ли са много по-възрастни и от своите родители в определени житейски аспекти. 
Не трябва да бързат. Всеки трябва да расте с времето си и да бъде на толкова години, колкото са свещичките на тортата.
Проблемът е някъде другаде. Не е в това дали им е интересно в час и дали след края на урока ще помнят за какво им е разказвано.
Те нямат желание да приемат истината, че времето, прекарано в училище, колкото и невероятно да звучи, ги подготвя и за действителността, която ги чака, завършвайки средното си образование.
Те не знаят какво е да си голям човек, да поемаш отговорност, да се справяш с трудностите, да поемаш успехите и радостта. 
Това научих и от … … в часовете за индивидуална подготовка на певците. Докато заедно с десетокласничката … проверяваха дали девойката е научила разучаваната часове наред народна песен, учителката ми разказа за своя възпитаничка, която преди години редовно отсъствала от часовете по солфеж, когато се разучават нотите, а днес се ядосва, защото всичко това й е нужно в практиката, но времето е отлетяло безвъзвратно.  

А иначе има неща в училище, които времето не може да промени. Малките се гонят по коридорите, по-големите се закачат с тях В междучасието едни бързат да изтичат до лавката, за да утолят глада и жаждата си. Други пък бързат да напуснат района на училището, за да запалят цигара.
Нещо, което сме правили и ние тогава, когато бяхме на техните години. Макар че май изпитвахме доза респект към училището като институция и се криехме по кьошетата, а не стояхме демонстративно отпред. Но това е … Времената се менят, нравите също. 
Не трябва обаче да позволяваме да се променя мястото на училището и учителите в обществото ни. Те са едно от свързващите звена в сложната система, наречена живот. Те разпалват искрата.

Не мислете, че днес децата са лоши. Далеч съм от подобна мисъл.
Те са деца, като всички останали. Умни и красиви. Талантливи и доказали себе си в различни области. Те просто са част от времето, в което живеем. И ако има нещо, което не е както трябва при тях и при връстниците им – то вината е някъде другаде. Вината е в нас, като гражданско общество, за каквото претендираме.
Успех на художниците, аплодисменти за певците и музикантите. Има неща, в които те са просто по-добри от другите.


Няма коментари: