Вечното отрицание – болест или призвание
Всеки по пътя на живота си е срещал хора, които са винаги намръщени, недоволни и целият свят им е виновен. Или както казва една близка моя приятелка, сякаш са поели на гърба си бремето на всички живи същества по земята.
Когато обаче си принуден всеки ден, поглеждайки изгрева и настройвайки струните на душата си, че всичко е красиво и емоциите на щастието и любовта ще те преследват до залеза, та дори и след това, да срещаш и онези, които не знаят сякаш защо са на този свят, освен, за да се карат и мърморят, ти идва да изкрещиш, но не от радост, че птичките пеят, а напротив – от болка.
Болест или призвание е вечното отрицание. Състояние на духа, когато не харесваш нищо и никого. Дори, когато новата година вече е дошла и старата си е отишла, те не намират светлина в тунела. Не могат сякаш да приемат, че живота може да бъде и красив, а хората – добри.
Винаги, когато срещнеш подобен представител на вида хомо сапиенс, си задаваш въпроса, той така ли е роден или нещо го е накарало да стане такъв. Дали само на определени хора им се отдава да бъдат сърдити или е заразен вирус, от който трябва да се пазиш. Ваксина – не знам да е открита. Всеки има трудни моменти по пътя, който е поел, но българина сякаш не е устроен така, че да загърбва неволите и да открива радост, дори когато срещне непознат, който се усмихва или стрък цвете подало глава, от съседната пълна с плевели градина.
Може би, колкото и клиширано да звучи, точно усмивката, е тази, която ще спаси света. Не знам чий са думите, но нали знаете, светът е оцелял, защото сее смял. Вярно е, че иде реч за света на Мелпомена, но посочете ми една основателна причина да не се усмихнете, защото сте чули птичка да чурулика или сте срещнали майка с количка и бебе, което любопитно наднича, за да види света навън.
Вярно е също, че животът на всеки един от нас стана изключително труден и често си задаваме въпроса “Това живот ли е?”. Това обаче не ни дава право да се сърдим и да нараняваме хората, които обичаме, с които работим, та дори и тези, които срещаме всеки ден по улицата. Не казвам, когато ти ударят плесница, да подадеш и другата си буза, но когато се сблъскаш с доброта, защо да отвръщаш със злина.
Може би за някои казаното ще прозвучи като слово на будистки гуру, но пък какво толкова…може и да съм права!
Да се радваме и на малкото, което имаме. Не знаем какво може да ни се случи утре. А когато изгубим нещо е късно да ни боли и тогава да осъзнаваме, че то е било ценно.
В крайна сметка трябва да гледаме положително на нещата!
Всеки по пътя на живота си е срещал хора, които са винаги намръщени, недоволни и целият свят им е виновен. Или както казва една близка моя приятелка, сякаш са поели на гърба си бремето на всички живи същества по земята.
Когато обаче си принуден всеки ден, поглеждайки изгрева и настройвайки струните на душата си, че всичко е красиво и емоциите на щастието и любовта ще те преследват до залеза, та дори и след това, да срещаш и онези, които не знаят сякаш защо са на този свят, освен, за да се карат и мърморят, ти идва да изкрещиш, но не от радост, че птичките пеят, а напротив – от болка.
Болест или призвание е вечното отрицание. Състояние на духа, когато не харесваш нищо и никого. Дори, когато новата година вече е дошла и старата си е отишла, те не намират светлина в тунела. Не могат сякаш да приемат, че живота може да бъде и красив, а хората – добри.
Винаги, когато срещнеш подобен представител на вида хомо сапиенс, си задаваш въпроса, той така ли е роден или нещо го е накарало да стане такъв. Дали само на определени хора им се отдава да бъдат сърдити или е заразен вирус, от който трябва да се пазиш. Ваксина – не знам да е открита. Всеки има трудни моменти по пътя, който е поел, но българина сякаш не е устроен така, че да загърбва неволите и да открива радост, дори когато срещне непознат, който се усмихва или стрък цвете подало глава, от съседната пълна с плевели градина.
Може би, колкото и клиширано да звучи, точно усмивката, е тази, която ще спаси света. Не знам чий са думите, но нали знаете, светът е оцелял, защото сее смял. Вярно е, че иде реч за света на Мелпомена, но посочете ми една основателна причина да не се усмихнете, защото сте чули птичка да чурулика или сте срещнали майка с количка и бебе, което любопитно наднича, за да види света навън.
Вярно е също, че животът на всеки един от нас стана изключително труден и често си задаваме въпроса “Това живот ли е?”. Това обаче не ни дава право да се сърдим и да нараняваме хората, които обичаме, с които работим, та дори и тези, които срещаме всеки ден по улицата. Не казвам, когато ти ударят плесница, да подадеш и другата си буза, но когато се сблъскаш с доброта, защо да отвръщаш със злина.
Може би за някои казаното ще прозвучи като слово на будистки гуру, но пък какво толкова…може и да съм права!
Да се радваме и на малкото, което имаме. Не знаем какво може да ни се случи утре. А когато изгубим нещо е късно да ни боли и тогава да осъзнаваме, че то е било ценно.
В крайна сметка трябва да гледаме положително на нещата!
Няма коментари:
Публикуване на коментар