Мъдростта на годините

Така ще ни е по-леко….
• Когато изпратим залеза и посрещнем изгрева


Така започна случайната ми среща с един старец от ромски произход. На една пейка в една градинка.
Дойде при мен с протегната ръка. Вече бях готова да му кажа, че пари нямам, но останах почти изненадана, когато видях, че държи в ръката си един старовремски джобен часовник. Питаше ме колко е часът, защото не виждаше циферблата. Отговорих му и той седна на съседната пейка успокоен, че има време, докато дойдат да го приберат дъщеря му и внучката му. След малко пак понечи да попита нещо и аз пак бях готова да му кажа, че пари нямам, а бих му дала една цигара, но той ми каза нещо, което вече окончателно ме довърши. Започна да ми говори, за това, което чул по новините - че сме влизали в НАТО и че сме щели да ставаме членки на Европейския съюз. Не знаел какво означава това, но сигурно щяло да бъде за доброто на страната ни. Такова било усещането му. Така и не разбрах как се казва. За мен си остана старият циганин, от който чух доста любопитна история.
Историята на неговото семейство. История, която не се различава почти по нищо от житието и битието на всички останали. В същото време обаче имаше в нея мъдрост и истина. Може и да ме е излъгал нещо, може и да преувеличел. Но като че ли това няма значение.
Навярно някой си мисли, че сега ще разкажа историята на един просяк. Да,така е. Но не на факта, че проси по силистренските улици, ще наблегна. 
Стана ми жал за мен и за останалите, чиито намръщени лица срещам всеки ден. Намръщени от беднотията, мизерията, проблемите, ежедневието, напрежението, сивотата. Стана ми жал, че малко се усмихваме. Той също не бе весел, но сякаш по-леко приемаше съдбата си. Измъчваше се и в същото време даваше да се разбере, че и това ще мине. Че друг ден ще дойде и той може би ще е по-добър от останалите. Може би от произхода ще да му е примиреността, че това, което ни се случва, е съдба и каквото и да правим, не може да избягаме от нея. Така че е по-добре май да я приемем с добрите и лошите й страни….
Разказа ми старецът, че има трима сина. Помощ от тях няма. От големия и не търсел, щото бил болнав - и той, и снахата. Да можел, той щял да се грижи за тях, ама пенсията не стигала. Сега живеел при дъщеря си и внучката си. Питах го те работят ли, имат ли някакви доходи. Отговори отрицателно. Получавали някакви помощи. Мързеливи били. Възмути се, че внучката му била 16-годишна, но хич не обичала да се труди. Викам му: “Що не учи?. Поне средно образование да има.” Питам го дали е женена. “Естествено, че е.”, казва. Добре де, казвам, що ги жените толкова рано, що ги не пращате на училище?” Традицията обаче си е традиция и без много думи той отговори: “Абе, тя нашата работа – циганска работа, остави се!”. Нямаше нужда от коментар. Думите му си тежаха на мястото.
Разказа ми за средния си син – бил в затвора, за убийство. Той бил най-добър от всичките му деца. Учудих се. Добър, пък лежи за убийство. Оказа, че буйна кръв имал и в казармата направил белята. Не го оправдава, но го чака с нетърпение, за да му е опора в оставащите му дни, месеци, пък, дай Боже, и години. Най-малкият му син - най-зле бил. И мързелив, и незаинтересован – жена му и тя. Заминал в чужбина със снахата и децата и ни вест, ни кост от него. Не изпратил и 1 лв. за поманата на майка си, с тъга в гласа си сподели старецът. Той трябвало да се погрижи за купуването на овена /така се правело при тях/ и т.н. Просел, защото парите не стигали.
Силистренци разправят, че навремето старият циганин бил златар. Може и да е вярно. Може и парици да си има скътани. Няма невъзможни неща. Но дори и да има, негови са си. Не за това ми е думата обаче….
С треперещ глас разказа как е работел навремето по строителни бригади. Как двоен надник е припечелвал. Как е женил синовете си и как е купувал булките им. Разказа ми, че плащал от 20 до 80 хил. златни монети. Как кола е купувал и т.н., както си му е редът според циганските обичаи. Не съжалява, но му е мъчно, че сега няма кой да го погледне. Поне така каза.
Реших да напиша какво ме впечатли, а не да ходя да проверявам дали ме е излъгал или е казал истината. Тъгата му беше неподправена и истинска, а ако не е била, то значи, че всеки един от Холивуд би могъл да му завиди на майсторството.
Всъщност впечатлена бях от това, че човешките радости и тегоби, нямат етнос, нямат религия, нямат цвят. Не че досега бях мислила по друг начин. Но този разговор ме накара да разбера, че всъщност животът е един и всеки ден от него, всеки миг ще трябва да ги изживяваме така, щото сякаш са последните. Не си струва да понасяме на плещите си проблемите на целия свят. Нашите са ни достатъчно. Всъщност разбрах, че е по-добре да се усмихнем и на радостта си, и на тъгата си. 
Така ще ни е по-леко - когато изпратим залеза и посрещнем изгрева на новия ден….


Няма коментари: