Ню Йорк – градът, който никога не спиТова беше първото, което научихме за т.нар. икономическа столица на Съединените Американски щати…..Там магазините са отворени почти денонощно…почти денонощно има движение из осветените от ярките рекламни табла улици.
Преди обаче да се докоснем до Емпайър стейт билдниг и до Уолстрийт…опитахме царевичните питки, фасула и наденичките на юга.
Както вече споменах в Джаксън, Мисисипи ни посрещнаха отново високите температури и влагата носеща се от Мексиканския залив. Това е щат, който е дал много жертви в Гражданската война. Над 7 000 чернокожи са загинали в борбата срещу робството. Факт, който е станала известен в наши дни. Години наред никой не е знаел, че в най-голямата битка, водена в съседния на Джаксън, Волсбург са оставили тленните си останки мнозина.
Джаксън, Мисипи – когато разказвахме, че това ще бъде поредната ни спирка в пътуването ни, всички ни поглеждаха учудено и задаваха многобройни въпроси от типа на “какво толкова има да гледате там?”. Чувствата бяха противоречиви, но се оказа че там ни посрещнаха с отворени обятия. Въпреки липсата на забележителности от световен ранг, се оказа, че там внимание заслужават именно човещината, топлотата и добрината на хората. Всъщност май малко излъгах. Нима не е световна забележителност реката Мисисипи. Нима не сме чели “Чичо Томовата колиба”…?
Да отидеш в Джаксън и да не посетиш клуб “930” – блускафе – е просто престъпление. Това обаче ние го разбрахме, едва когато го открихме в една забутана улица. За него ни спомена един от авторите пишещи за вестника “Джаксън адвокейт”, за правата на чернокожите и за добрата им информираност мистър Макбрайд. Да са благословени пазителите на реда и закона, защото в противен случай имаше да обикаляме в кръг и да не успеем да намерим това уникално и традиционно заведение. В него човек може да усети духа на блусмузиката и то съвсем отблизо. Ние сме свикнали само с изпълненията на Васко Кръпката, но след като попаднахме в това блускафе….очите за тази типично негърска музика ни се отвориха широко и завинаги. Уличихме вечер за джемсешън, когато всеки, който може да свири и пее беше дошъл да демонстрира уменията си. Открихме мъже и жени на порядъчно висока възраст, които на чаша бира се наслаждаваха на музиката. Всъщност там всички бяха млади, по дух…. Те живееха за да слушат блус…
Това е Джаксън.наденички, фасул, царевични питки и…. блус.
И както казах очакваха ни Ню Йорк и Бродуей….Ню Йорк ни посрещна с усмивка. Още на летището усетихме динамиката на американския начин на живот, която по една или друга причина в предишните градове, които посетихме ни убягваше.
Манхатън се оказа една добре подредена кутийка, в която е трудно да се изгубиш. Там улиците бяха на квадратчета. В една посока са авенютата, а тях ги пресичат улиците, които нямат имена, а само номера. Това обаче важи за т.нар. нова част на Манхатън…когато човек попадне в долната част на града, където всъщност първо са се заселили холандците, там вече е друга история – там имена, колкото искаш и никакъв логически ред на подреждане.
Холандците купуват Манхатън от индианците за жълти стотинки. В периода 1612-1745 е имало не една и две битки между холандци и англичани за правото на собственост върху “Скалистия остров”/в превод от индиански/. Името на квартала Бронкс идва от холандската фамилия, която е живеела там. Другите квартали са Статън айлънд , Бруклин и Куинс. Във всички тях живеят 9 милиона души, още 12 милиона населяват останалите 12 предградия на Ню Йорк. От двете страни на Манхатън са реките Хъдзън и Ийс ривър. Мостът Варазано е последната им “преграда” към Атлантическия океан.
Всеизвестния Бруклински мост свързва Манхатън с едноименната част от големия Ню Йорк. Старото име на превърналия се в един от най-космополитните американски градове е Ню Астердам. Когато обаче завинаги става притежание на англичаните те го кръщават на дука на Йорк.Днес в него живеят представители на всички раси на Земята и всички те са равнопоставени.
За да се качим на 86 етаж на “Емпайър стейт билдинг” чакахме почти час, но изживяването си струваше. Ню Йорк бе в краката ни. Имахме поглед и върху съседния Ню Джърси. От небесата разпознахме сградата на “Крайслер” – на върха й е поставен радиаторът от модела от 1935 година. Светлини озарявах и “Рокфелеровия център”. Открихме и най-старата ирландска църква “Свети Патрик”, която ни напомни пясъчен замък.
“Емпайър стейт билдинг” е строена през 1939 година.
“Тайм скуеър” – това са Пето и Шесто авеню и Бродуей, която е единствената улица в Ню Йорк разположена по диагонал. Там са MTV, борсата “Насдак”, студиото на предаването “Добро утро, Америка!”, агенция “Ройтерс”, “Ню Йорк Таймс”, “Панасоник” и т.н.
*********************************************
Ню Йорк освен с усмивка ни посрещна и с 40 градусова жега и влага.
Уол Стрийт се оказа току до дупката, където все още има останки от Световния търговски център – кулите близнаци, станали мишена за терористите от “Ал кайда”. Като символ на това, че Бог не е забравил чадата си, а просто от време на време им изпраща изпитания за душите, съвсем близо се намира и най-старата църква в Америка “Света Троица”.
Отправихме се към кея, въоръжени с камери, фотоапарати и прочие. До самата Статуя на свободата се отива с корабче, но тъй като не разполагахме с много време, а още повече нямаше да можем да се качим на самият й връх, решихме че можем да си направим разходка с ферибота, който свързва Манхатън със “Статън айлънд”.
Наредихме се на опашка за отплаване, заобиколени от тълпи индийци, араби и всякакъв род цветнокожи. Белите също не бяхме малко.
Най-сетне ферибота дойде, настанихме се успешно и отплавахме. Не по-малко запленяваща се оказа и гледката на отдалечаващият се “Скалист остров” /Манхатън/. Погълна ни и величието на Статуята на свободата,
която бе най-фотогеничното нещо, което сме срещали. Откъдето и да снимахме тя винаги като че ли ни се усмихваше. Нашият преводач, за когото вече ви разказах, че от 15 години е в САЩ, ни разказа, че чудото, типично за Америка - доста внушително отвън е почти кухо отвътре. Статуята е направена от медни листове, поддържани от метална конструкция подобна на електрически стълб - проектирана от не кой да е, ами Айфел и то още по-миналия век. Множество надписи разясняват на любопитния турист факти относно създателя на статуята - френски скулптор на име Фредерик Бартолди и перипетиите в процеса на осъществяване на начинанието. За който не може да се сети са обяснени и всички елементи в скулптурата носещи някаква символика включително и такива, за които дори и създателят й може би си е нямал хабер или пък такива, като някакви си счупени вериги около краката, за които пък само той си знае.
Това обаче ние не можахме да видим отблизо, но не съжаляваме…..Океана, мостовете “Варазано” от едната страна и Бруклинския от другата бяха доста внушителни.
На съседния остров Елис се намира и действащия до края на Втората световна война т.нар. “емигрантски център”. Началото на дейността му е поставено през 1892 година. Там са пристигали емигрантските потоци от цял свят и …. Пак оттам те са били разпределяни по предградията - ”Чайнатаун”, испанския Харлем и т.н.
Истинско преживяване беше и посещението на
Бродуейския мюзикъл “Мама миа” по музика на АББА.
Дето има една приказка, кой не е чувал за тях, кой не ги познава. Цели 100 долара струваше билета. И чисто по български ни се сви сърцето при тази цифра. Дори си помислихме, че има ли кой да ходи на подобни мероприятия. Има, има…
Имаше и българи, и руснаци, и французи, и китайци, и….американци. И имаше защо.
За любителите на музиката и изобщо на изкуството това представление ще остане в спомените за години напред. Сюжет чисто романтичен, за млади и стари, за любов и раздяла…и добре познатите хитове. Сърцето играе, а сълзите напират от очите… Хепиендът е ясен, но въпреки това, когато разума възприеме това, което се случва, няма начин да не потърсиш носната си кърпичка.Журналистите, с които се срещахме по време на целия ни престой бяха категорични, че
11 септември ще остане като рана в американската история,
но вина за всичко това има и политиката водена от президента и правителството. Тероризма е световна заплаха, но не е оправдано на лягане и на ставане от ефира и страниците на вестниците да се опитват управляващите да държат на бойна нога населението. Страхът го има и ще го има още дълго време. Но все пак става въпрос за живи хора, а не за зомбиране на нацията.
Така са се срутвали двата небостъргача, че част от останките са образували християнски кръст, който се издига високо. Огромни табели разказват по минути и часове за бедата, сполетяла американците. Изписани са и имената на загиналите, поне на тези, които са известни, както и на героите дали живота си за спасяване на затрупаните от руините.
Човек има чувството, че никой там не бърза да заличи следите, за да може дълго време Америка да помни, че няма имунитет срещу тероризма.
Ясно е, че макар и само за 200 години САЩ са постигнали това, което много други държави не могат да постигнат и за повече от 1 300 години. Похвално е, че те тачат всичко и всеки, който по един или друг начин е допринесъл за славата на страната. Там навсякъде ще откриете паметни плочи, които указват, кой, кога и как е направил това или онова. Те не се срамуват от нито една дата в историята си, от нито един акт на управниците.Там с раждането всеки бива възпитаван, че е американец и че трябва да се гордее с произхода си. Че в тази държава има закони, които добри или лоши се спазват, защото така е прието. На никой и през ум не му минава да наруши нито една забрана и да импровизира. Ред и дисциплина, но не по фашистки. Просто има правила, които се спазват, защото така трябва.
Там е неписан закон да си усмихнат, да си любезен, да приемаш различните, като част от собствения си живот.
Да бъдеш американец!
Може би в това отношение има какво да научим или по-скоро да възродим като усещане. Защото и ние имаме история, и ние имаме велики люде, и ние имаме с какво да се гордеем, и ние сме дали нещо на света.
Ние като българи!
Няма коментари:
Публикуване на коментар