неделя, 21 февруари 2010 г.

Ура-а-а-а-а-а - направих Мъфини :)

Бях си обещала за Тодоровден да зарадвам моето Слънце с десерт, приготвен от мен... Затова се порових напред назад из сайтовете на Йоли и на Илиана ...спрях се на Мъфини с Тоблерон - ама май Тоблерон-а в заглавието съм го пропуснала :) Освен това си мислех, че това е същата рецепта, по която една колежка наскоро прави десерт - оказа се обаче, че аз нещо не съм разбрала ама нейсе ...

Запретнах ръкави и ...ето продуктите ...

... яйце, бакпулвер с ванилия, 1 ч.ч. брашно, ¼ ч.ч. какао, 60 гр стопено и охладено масло, 1/3 ч.ч.прясно мляко, 4 хапчета захарин :))) и 100 грама течен шоколад ФИНЕТИ :) ...оттам нататък бъркате всичко и печете на 200 градуса 20 минути :) поръсвате с кокосови стърготини за разнообразие :)

А сега да уточня - в оригинала захарина е кафява захар :) течния шоколад е - млечен ТОБЛЕРОН и ванилията е отделно - но аз намерих в магазина бакпулвер с ванилия и реших, че няма да му попречи :) - поръсването с кокосови стърготини също от мене добавка :) + че не пекох мъфините във формичка за мъфини - ами в огнеупорна тава разстлах сместа равномерно :) и не на 180 градуса за 15 минути, ами на 200 - за 20 :)))))))

Илиана - Благодаря ...Ти и Йоли ми давате кураж, че когато човек иска всичко в кухнята е възможно :) Щото това е първия десерт, който успявам да докарам и на фасон и на фкус :)

Ето обаче и резултата :)


четвъртък, 18 февруари 2010 г.

„...Времето е в нас и ние сме във времето...” Апостолът - светлина от миналото

Памет и забрава! Историческият път на България криволичи през земни висини и небесни пропасти, но никога по тихо дремеща равнина. Както човек не може да се отърве от миналото си, защото идва оттам, така и българинът носи в себе си своята по-далечна и по-близка история. Дори когато мнозина не я чувстват определено, тя присъства в душите им ведно с кръвта на дедите. Личната съдба е частица от народната. Десетки поколения българи са се възпроизвеждали на тази земя, предавайки не само черти на лицата и характерите, но и легенди и песни за повратни събития и безсмъртни герои. С годините на залеза човек преиначава умишлено или невинно и забравя, но родословната памет на българите притежава неизтощима съживителна сила, възкресяваща от пепелта на изгореното време картини и образи.

Къкринското ханче! Легенда и истина - ведно. Кошмарно предание, поело по пътя на историята с кервана на годините, а с него и поп Кръстьо, като черна птица продължава да тревожи сънищата на потомството.

Декемврийска нощ, дълбока зимна тишина, неулегнал подло скърцащ сняг и оня безпощаден плет - спрял полета на Апостола. И днес пред очите на историята чернее фаталната нощ и в нея греят незалязващите сини слънца на Дякона Левски. Любовта на българския народ е тази, която възкресява във времето лика на Апостола пред мен, пред теб и пред всички нас.

Жертвоготовност и борчески плам осветяват челото му, приличащо на старопланинско било, брулено от ветрища и снеговеи. Юначен образ, възпят от народа. На вид спокоен, но явно предизвикан, мята фесове и огнени плесници. Търси сам изплашените неуловимия. Да търсиш сам себе си и да не можеш да се откриеш. Дни, месеци, години! Човек ли стои насреща или митически герой?!?

Напред във времето е пътят му, напред са вперени и гълъбовите му очи. Земята лежи пред нозете му като кървава карта без име. Пътят е един, без страх, с куршум и сабя мечтата е - България свободна!

И тръгва сам! След него хиляди! Един народ! Една страна с озлочестено име! Пътува Левски, пътува с една единствена мисия - да създава герои и да възражда гордостта на българина. Само Балкана може да му съперничи по издръжливост и вятърът по пъргавина.

Къкринското ханче! И онази мразовита нощ с хлъзгавия сняг. Върви Апостола пред зоркия поглед на поколенията. Горд и непокорен. След него е сянката на расото, която ще го погребе. Но той не вярва. Сините слънца горят в очите му и от заскрежените вежди се стичат капки по лицето. Не сълзи, а снежни капки оставят светла диря във времето.

Къкринското ханче! Тежко скърцащ сняг, а "зимата пее своята зла песен". Човешките спомени се заличават от водопада на времето, както вълните заглаждат следите по пясъка, но народът ни не е пясъчен замък, а верен на героите си като Стара планина.

Февруари 1996 г.

вторник, 16 февруари 2010 г.

Домати и пипер с уайфай връзка :)

В унисон с LiLi - да не остана и аз назад - хи-хи-хи ... ша се пофаля с малокалибреното си бижу ...подарък от мама ...мънинко, ама сладинко и не заема място - идеално за командировки - само да се отворят такива :)

а тук наблюдавате как бая на разсад домати и пипер с уайфай връзка :)

Не искам да съм добро дете

Като дете ме учеха да бъда любезна. Възпитаваха ме в духа на доброто чавдарче, което винаги поздравява възрастните, прави им място в автобуса, дава им ред на опашката за хляб и никога не му минава през ум, че големите понякога злоупотребяват с това ...
За мен съседите от блока казваха, че съм добро дете, което винаги казва Добър ден, без значение колко пъти съм засякла комшията/йката...
Предавах отпадъци на пункта за вторични суровини, събирах кестени, изпълнявах си всички поръчения ...ходех на бригада, разкопавах алеите по бившата ул. "Георги Димитров" - нищо че пръстта там бе така забита, че и с права лопата щеше да се види зор ...
Пишех си домашните, учех стихчетата, рецитирах, участвах активно в спортните полудни - не отсъствах от училище ... без уважителна причина ... Бях весело дете ... с пухкафи бузки и носле/камбичка ...

Порастнах - продължих да поздравявам по-големите от мен, да им говоря почтително и с уважение, да им отстъпвам място в автобуса ...Но ...

Но, май се уморих да бъде добро дете ... Все по-често си давам сметка, че възрастните ни се качват на главата. Уморих се да се усмихвам, да съм любезна и да си премервам думите така, щото да не нараня чувствителната им душевност.

Защо мама му стара никой не помисли за моята психика и за ранимата ми душа :)

На опашката за тока аз съм като всички останали, какво да направя, че разликата с някои от чакащите е има-няма 30-40 години ... На тази възраст те не ходят на работа, не се налага да бягат от задъженията си, за да платят сметките - защо да им давам ред ... да, ако са много зле, болни и съвсем немощни съм съгласна - но понякога има баби дето са по-фешън и от мен :) Да не говорим, че те не правят и опит поне да помолят за предимство, да кажат една блага дума, че да се смилиш над тях ... Не -хукват напред, разчитайки да се почувстваш неудобно и да премълчиш ...

Спрях обаче прожекцията на този филм отдавна ... Не знам обаче кога ще дойде последния епизод от сериала "Усмивка през зъби!" - може някой да ме наругае сега и да ме обвини, че съм лицемерка, но няма да му се сърдя - ДА! В моята работа и в моето ежедневие, се налага да съм лицемерка ...! Не ми харесва! Тежи ми! Уморява ме! Ако искам обаче да работя това - А аз искам - ще съм лицемерка!
Тогава защо се оплакваш - би попитъл някой ... И аз не знам ... просто за пореден път днес се хванах в крачка как се изнервям от човек на възраст, пенсионер, бивш експерт в Инспектората по образование - който обаче с мънкаш гласец и примиренческа осанка пристъпяше от крак на крак до бюрото ми с въпроса дали да напишел статийка за нам к`во си ... идеше ми да изкрещя, че този вестник отдавна не е стентабло, че се опитваме да правим по-сериозни неща, друг въпрос дали успяваме :) и че подобни фицуйки за това , че в списание еди кое си публикували стихче на някой си от Силистра не са ми от първостепенна важност - дори и да бъркам - това е положението към днешна дата ...
Станаха по на сто години и не дават предя на младите колеги .... не усещат, че времето вече е друго, че живота тича с големи крачки и че както се променят цените на хранителните стоки, така се променя и визията на ежедневниците, а и не само / отделна тема дали е за добро/...

... Как ви се струва -жена на достолепна възраст да влезе в офиса преди Нова Година и да каже - нося за публикуване едно стихотворение послучай празника, а в началото на януари същата тя - идва и заявява че носи ново стихотворение за след Нова година :) идваше ми да й поръчам да напише едно за събота, и после за след събота - Да ме прощава Господ, че така издивявам, ама като ти се строполят няколко такива на ден - не ще полудееш, ами направо гората ще хванеш - и на всички тях любезно се зъбиш, пазиш добрия тон, че да не си помислят нещо лошо за теб ...

добре, че е блога, че да се пооплача - къв купон обаче ще стане, ако тия същите хора четат написаното и тук -там се разпознаят ...малий ... направо не ми се мисли :)

И тази вечер бойкотирах Яни Янев в Силистра ... нема да му отразя срещата с обществеността - не ни кани на пресконференция, ами на едно да правим калабълък с гражданите - да му се замаже погледа колко много аквитисти има РЗС ... А и не очаквам да изплюе горещата новина точно в Силистра - и да го направи, колеги ще ме светнат :)

Исках да ходя на разходка след работа, ама не ме огря ...затуй сега седя и пиша глюпости ...Ади ...тивам да си ходя, че ме чака зеле на фурна, което обаче се озова в тенджера!





неделя, 14 февруари 2010 г.

Иширковски кукери „биха” всичко живо за здраве и берекет

От ранни зори младежите от силистренското село Професор Иширково тръгнаха да обикалят улиците прогонвайки със шумът на зилове и траки /медни звънци/ злите сили.

Преминавайки от къща на къща ``биха всичко живо за здраве и берекет``, играха хора и благославяха, за да може през пролетта във всяка къща да има берекет и всички да са живи и здрави,


а от своя страна стопаните даряваха кукерите с яйца, пари и руйно червено вино.



понеделник, 8 февруари 2010 г.

Блогът, блогването и всичко останало

Няма да изненадам сигурно никого с това, което ще напиша и това, което ще споделя ...Още повече - сравнително скоро беше, когато отбелязах една година от началото ... Началото - когато се появих във виртуалното пространство, от времето, когато започнах с непознати да споделям ... вярно винаги, когато искаш да изречеш на сто процента, онова, което ти тежи се спираш ... задаваш си въпроси от типа на - кой ли ще прочете написаното, ами ако го прочете, този, за когото се отнася и .т.н. ...Дори при радостта натискаме леко педала и убиваме скоростта - там вече от страх да не ни завидят, да не решат, че избликвайки по този начин се опитаме да компенсираме друго дето ни липсва - да не от най-невинните чувства да създадем усещане у околните, че сме пълни с комплекси ..
Уверена съм, че и на други им се е случвало сутрин да се събуждат с мисълта, че ще седнат пред монитора и пръстите ще затанцуват своя валс по клавиатурата, как ще излеят чувствата си, ще разкажат сънищата си, ще начертаят плана си за деня и ще хукнат да изпълняват задачките ... а после просто ще дадат отчет ... Да, ама не - както казва великият Петко Бочаров ... всичко е о`к докато седнем ... в един момент просто думите изчезват ... пробягваш километри по блогрола и недоумяваш - въпросът вече е - аз тъп ли съм или да ... как другите изразяват себеусещането си с толкова много и умни думички, как споделят гражданската си позиция и засилват вярата ни в доброто и човека, че има вече демокрация и че има свобода на словото... Стигаш до извода, че си съгласен с тях, че и ти имаш какво да кажеш по въпроса, че искаш да се изходиш по темата и ти .....ама ...те май са казали всичко. Губиш ума и дума и сякаш вече всичко е казано ...
Отпосле обаче ти идва ..., че той българският език е толкова богат, че винаги има какво да се каже още ... Да, ама другите ги коментират, а тебе не ...е много ясно --- интересен е този, който е поставил началото ... който е казал А, докат стигнат до Я на другите им окапва сопола :) После стопляш, че всъщност не коментарите правят твоя блог, не го правят и броячите отстрани, които отчитат кой е влязъл, откъде е влязъл и как е попаднал на блога ти ...
Забравил си, че целта ти не е била тази.
Целта ти отдавна е постигната ... Намерил си съмишленици, намерил си приятели, намерил си дори и инакомислещи, на които обаче им интересно да спорят с теб ... както и на теб с тях :)
Намерил си себе си.
Намерил си начин да избягаш от ежедневието си ... като го споделиш ... Има блогове посветени на всяка мисъл, която минава през главата на автора - без значение дали тя е скучна или интересна ... Това си е неговия свят и кои сме ние да го съдим ...Не прави онова на другите, което не искаш да ти сторят на теб :)-стара, но изпитана максима ...
Не пишем книги, за да очакваме да ни публикуват ...
Пишем за града, който обичаме, за квартала си, за човека до нас, за работата си, за умората вечер, за кучето пред блока и за котките до казана за боклук ...
Снимаме замръзналите и покрити със сняг дървета, кокичето, което ще подаде глава през март, за набиращото скорост желание по-скоро да излезем отпуска и да се отправим към брега на морето, за приятелите, с които сме споделили чаша кафе ... и за още толкова много неща, че цял един живот няма да ни стигне ... Какво от това, че не винаги остава време да блогнем ... нормално е, така както не винаги сънуваме ...понякога имаме кошмари, а друг път сме на романтична вълна ... понякога сме толкова нацупени, че по-добре да не плашим хората около нас :)
******************************

И ако някои случайно се излъже сега да си зададе въпроса - На туй нашто к`во му стана сига, че издивя?!?
Отговарям виднагически ... филм по истински случай - на пръв поглед нищо особено, но пък толкова истински и обикновен, че ти спира дъха ...
*******************************

"Джули и Джулия" - за Джулия Чайлд и Джули Пауъл ...


Филмът е по мемоарите на Джулия Чайлд "Животът ми във Франция" и култовата книга в световната кулинария "Джули и Джулия" от Джули Пауъл. След Втората световна война в Париж живее Джулия Чайлд (Мерил Стрийп), чийто мъж е на работа там. От скука тя написва книга с рецепти Mastering the Art of French Cooking, с която препоръчва френските блюда на сънародниците си. Написана с хумор и блестящ стил, книгата отваря вратите на Джулия към тв кулинарно шоу. Половин век по-късно Джули Пауъл от екипа, който възстановява Световния търговски център в Ню Йорк, решава да сготви манджите на Чайлд и да ги опише в блог. Той става един от най-известните в света, тя написва книга, а Нора Ефрон заснема филм за двете жени и техните семейства.


За да не изпадна в глупаво положение и да се правя на кинокритик :) тъй като не съм ... ще постна коментар, който обаче казва всичко онова, което мисля и аз ... просто описва цялото ми впечатление ...


Клодия Пуиг, USA Today: Това е най-смешният и най-въздействащият филм на режисьорката и авторка на сценарии Нора Ефрон. Тя миксира две паралелни истории, отдалечени с няколко десетилетия една от друга, и създава прекрасен разказ. Не е необходимо да сте гурман, за да харесате "Джули и Джулия".

Филмът е вълнуващ, с чудесни изпълнители и щастливи изненади. А за хората, които обичат храната, филмът носи специфичното удоволствие да научат неща, които не са знаели.

Мерил Стрийп е в ролята на Джулия Чайлд, която раздава кулинарни инструкции, станали библия за мнозина, но и пародирани от самата им авторка. Тя живее щастливо с мъжа си дипломат (Стенли Тучи) в Париж. Животът й се променя, след като след 8 години писане тя издава книга с рецепти на френски ястия. Мерил Стрийп я играе забележително и интелигентно, показвайки неизчерпаемия ентусиазъм на героинята си.

Ейми Адамс пък е Джули Пауъл, професионална съставителка на кръстословици. Тя решава да сготви 524-те рецепти на Чайлд и да опише работата си в блог. Крис Месина е в добрата поддържаща роля на съпруга на Адамс.

И нещо, което ми грабна окото като термин - Синдром на дефицит на внимание - от това страда героинята на днешното време Джули ... тук все едно видях себе си ... понякога с толкова много идеи в главата ..., но рядко довършвам .. и то не защото нямам желание, ами все не ми стига времето и не успявам да се концентрирам и да се организирам ... понякога съм хиперактивна, друг път хипер-а се е затрил нейде по пътя ... Няма шанс да направя кулинарен блог ... обичам да готвя и да ям, но не и по този начин, както тези две дами ...но докато гледах филма, се засрамих ...щото се сетих, колко много неща има в живота ми започнати, но не довършени ...и ако хората си правят списък с това, което искат да постигнат ... моя списък ще е - Това, което трябва да довърша :) Абе ...все требе съм наопаки на другите :)

Аре ...Наздраве ...от една седмица вечер пийваме с моичкия бира в кутийка - оригинална немска за износ - нечетливо име ....ми БИЛЛА - пуснали на промоция 15 бройки за 7 лв. --- и ний подвластни на примоциите ....жулим бира ... сещам се коги преди Нова година ядохме три кила банани ...щото му се прияло на момчето :) и две буци сирене така измоцахме - а най-новата мода е ляб и кисело млеко :) за цели 59 стинки ...ми на далавера си е к`во :)

неделя, 7 февруари 2010 г.

Non, je ne regrette rien

/Не, не съжалявам за нищо/

Песента, която простичко разказва за житейската философия на Малкото Врабче, тръгнало от улицата, за да завладее сърцето на света.

Не, не съжалявам за нищо ... Нито за доброто, което са ми сторили - Нито за злото. Не ми пука за нищо! Всичко е платено, изметено, забравено - Не ми пука за миналото. Със своите спомени запалих огън. Моите обиди, моите радости - нямам нужда от тях. Измитам любовните трепети с техните лоши страни. Измитам ги завинаги и започвам от нулата.

Защото моят живот и моите радости - Днес започват с теб!





Малко думи, в които е събрано толкова много …

Защо да съжаляваме за онова, което е вече минало. То е оставило своята следа, вкус в устата и аромат във въздуха. Обидата и радостта – са отминали …Да ги помним - няма нужда – заемат място. Любовните трепети … красиви и вълнуващи, са били тогава …Сега е време за нови …С нов човек, нови усещания, нов живот … Миналото, когато е наситено с тъга ни пречи да продължим напред.

Препоръчвам, на онези, които не са гледали биографичния филм за Едит Пиаф – „Живот в розово” – с Марион Котийар в главната роля /получава ОСКАР през 2008 г. – именно за това си превъплъщение/, да намерят време и да се насладят на невероятния шедьовър.

За мен лично – той е от филмите, които гледам само по веднъж.

Достатъчно силни, за да оставят своя отпечатък.

петък, 5 февруари 2010 г.

Мисиите изпълнени .. :)

Важно съобщение - за всички, които са се разтревожили дали ша мърдат хора по екрана на ТВ-то и дали мама е успяла с подаването на заявлението си за червен паспорт ....

Вече сме част от семейството на Булсатком /за рекламата могат почерпят :)/ ...

Втората мисия също е успешна /само дето докат дошъл реда на мама системата се скапала ...но тя стоически издържала докато я оправят - макар, че според нея - тя е била каръка и вика, ако си бях тръгнала сигур щеше по-бързо да стане :)/ ...но накрая всичко е добре, когато свършва добре :) или нещо подобно беше ...

За съпричастните и трощаши китки от мисъл по нас - БЛАГОДАРСКО ... като си налея довечера ракийка - ша пия по една за вашто здраве и красота!

чиновците?!?

Това чиновник да си в днешно време си е златна работа. Седиш на бюрце по цял ден, цъкаш с мишката и издевателстваш над хората. 
Откъде да започна ...

... В миналата събота съпружеското тяло направи заявка да станем абонати на БУЛСАТКОМ ..дотук всичко 6 ... От офиса любезната девойка му обяснила, че в рамките на пет работни дни ще дойдат техничите да инсталират чинията и приемника ... 
... Да ...но днес - когато е последния от тези пет работни дни реших да звънна едно тилифонче рано сабахлем и да питам - аджеба нашия адрес дали е в списъка на техниците ... Любезно ми каза момичето, че ще провери и, че ще ми се обади след десет минути ... Странно може да Ви се стори - но аз на теми - Ще ви се обадим - не фащам вяра от давна . й и казах, че аз ще й дрънна ... Питам порядъчно като изтече времето ... и .. О, небеса, о, нрави ... координаторката от Варна не била включила скромните ни персони в оня списък ... Дайте ми казвам телефона на координаторката ...Нямаме право - като нямате право казвам ей сега ще видите аз Какви ПРАВА имам ...
...Чичко Гугъл нали знае всичко - не се огтраничавам да звъня във Варна - Набирам направо София ... Лючезарна девойка се представя като Диана - споделям проблема си с нея и тя казва ще проверя, но не може да е това причината - демек оправданието с Варна ...ще ви звънна - а викам и да не звъннете, аз ще го направя ...
Минава час и нещо ...проверката е казал другаря Сталин е висша форма на доверие - улучвам пак Диана и тя ми казва че на обяд имат контролно с нашенката, за да стане ясно ще имам ли днес аз Булсатче или няма да имам ....
...Пузнайти ... Час по-късно са се обадили на мъжа ми... че ша додат еди си в колко часа ...и аз сега докато пиша - седя и ги чакам ...
Те обаче не знаят какво може да им се случи ако до довечера ме оставят без Телевидение ...

..........
Ходенето по мъките обаче продължава но в друга посока ... Мама си доде от странство на гости и тръгнахме да подаваме документи за нов червен паспорт - турнали по една машинка дето дава билетчета с номерче и ако решиш да почукаш на стъклото на гишето дето пише Информация, за да попиташ просто нещо - само те поглеждат ... и дори май и не те виждат ...
Аз нали обачи съм нахалну - направу са бутурясях в първата врата дето са изпречи пред очите ми .. ама любезнааааааа чак не моа са трая .. каква е процедурата питам аз - откъде да я започнем с документите /забравила съм просто - последно преди пет години имах земане даване с паспортната служба/.. вътре обаче се оказва една позната, която до скоро работеше в общината - знае к`во чудо има насреща и ми обяснява с усмивка :) ... тивате първо в банката горе - плащате таксата, от там купувате и заявлението и после като го попълните слизате тука долу ...
уж разбрах ...започва великото катерене с мама по стълбите - щото и двете сме кръгли като пингвинчета и заради студа навлякани с шапка, шал и ръкавици ... кандил-кандил - горе сме - мама плаща таксата на едното гише /което уточнявам всъщност е едно цяло с другото гише - само дето има две прозорчета/ и жената казва - от колежката ще купите заявлението - преместваме се стъпка вдясно и ...ми ... там не просто продават заявленията ами и ги попълват/по желание с/у заплащане/ - и един чичо диктува жена, деца, братя, сестри ... мацата зад щанда турнала очилцата и чатка по клавиатурата вписвайки данните - само че опитайте да си представите соцлелка зад гтоляма електрическа машина - така ще разберете най-точно усещането ми ... накрая не издържах и с възможно най-спокойната си интонация попитах - не може ли да си платя 50-те стинки за заявлението и тя да продължи да си обслужва чичото - щото нямам нерви да седя и зорлем да ма карат да му уча биографията ... чичото се уплаши, че искам да го прередя и вика ша чакате - викам ша чакам - ама аз сама ша си попълвам заявлението и за туй няма да чакам - дайте ми пустия лист - на ви стинките и да си ходя - много разочарована бе булката, че няма ми вземе 2,70 - за да натисне пет бутона вписвайки данните на мама ...дотук мисия изпълнена ...аре търкул по стълбите обратно ...боц на машинката дето дава билетчета ..и се почва голямото чакане ...и колкот повече наближаваше обедната почивка - толкуз по-бавно се придвижваше народа - чиновничките хич не си даваха зор явно ... и по законите на Мърфи ... мама остана да чака пиейки кафе, а аз се прибрах, за да чакам и аз ...ама у нас ... Да видим кой ша се пофали с по-голям успех като мръкне - мама, че е успяла да подаде пашапорта - аз - че съм дочакала, за да гледам ТВ-то - или пък току виж и двете ...
... От цялата работа мойто Слънце най-добре - тиде на свинска смърт на село -- и ич няма кахъри на главата!

и сме сами, и ни е страх да си признаем

... и ни се иска  да ни прегърне някой, някъде, някога ... ей, така ...мълчаливо в тишината ... ... и ударите на сърцето му да са мантрата, ...