вторник, 21 декември 2010 г.

Мили, дядо Коледа - Изненадай ме!




/Бел.ред. още в началото .... Не искам да засегна приятелите си, които вече са копи/пейстнали на стената си подобен статус ...Просто моята гледна точка е малко по-различна!/
Всяка Коледа винаги чувате хората да казват какво искат и какво ще купят. Ето това е, което искам аз- искам хората, които са болни, да бъдат излекувани. Искам деца без семейства да бъдат осиновени. Искам хората никога да не се притесняват за храна, подслон и топлина. Сега, нека да видим колко хора наистина ги е грижа и не се притесняват да копират това !

Отново стигам до ситуация, в която ако не направя това, което са направили голям процент от приятелите ми, ще излезе, че не ми пука за хората по света и у нас. А не е баш тъй ...
Всъщност няма да потъвам в размисли и страсти около това, че и аз искам световен мир, да няма бедни, болни и нещастни хора и че колкото и да го искам, не мога да променя нещата кой знае колко.
По-скоро реших да си отговоря на въпроса каков искам аз от дядо Коледа?!?
До преди няколко години подаръците ми ги носеше дядо Мраз ...не лично де. Той поръчваше на нашите, у дома, какво да ми купят и да го скрият някъде, а аз да го търся и да го намеря. Странното е, че помня само два от подаръците си – зелен обръч и ходеща и говореща кукла. Имала съм и други, но тези са се запечатали в ума ми. Обръча беше скрит зад мекото канапе в хола/пояснявам щото имаше и друг, не толкова меко J/, а куклата в четирикрилния гардероб с надстройка в спалнята ...:) Топли спомени ... Днес подаръците за децата са под елхата или в разни кармазъ червени чорапчета ...
Възрастните пък си хващат половинката под ръка и айде в магазина с култовата реплика – „Кажи ся съкровище ко искаш дати донесе дядо Коледа?!?”  J хи-хи-хи
С моичкото слънце по някога се поизненадваме  ..всеки си прави подарък и свежда информационния бюлетин до знанието на партньора J туй съм сигурна, че е честа практика там където няма ритмични постъпления ...
Като няма пари, няма и глезотии. Вярно че си заделя човек лев-два за фонда „И аз съм човек”, но в по-голяма част от случаите фонда отива  не по предназначение, а за покриване на пробойни в корпуса на домакинството.
И така ...за тази Коледа вече си дадохме подаръците ... за мен процедура на козметик, за него батерия и зарядно за тилифоня дето тъща му му завеща J преди да хукне в странство. Ся ша се кефи на камера и разни други екстри! Нека си се радва де – нали и аз съм доволна.
Дали обаче искам това от дядо Коледа ...М-не точно ...
Искам спокойствие ... Искам работа и редовна заплата – не ламтя за количество J Просто искам хладилника да не остава „бяла тишина” ... Вярно някой ще каже, че живота не е само едене и пиене ... е верно не е, ама гладна мечка ни оро играе, ни нивата копае ...
Не искам да се тревожа за сметките в края на месеца, не искам да са пристисквам като девственица в магазина и да съм пред дилемата шампуня ми уош енд гоу ли да бъде от 4 лева ... или да е Хербал нам к`во си от лев и педесе ...
Всеки месец са чудя как баба ми – дето има по-малък доход от нашия, дава пари за лекарства по здравна и по без здравна каса и винаги дето се вика има некой лев заделен ...аз уж все за у къщи харча пари все не успявам не пет, един лев не успявам да скатая ...
Та искам едни толкова прозаични неща, че няма и накъде повече ...
Всъщност аз искам само спокойствие ... Старите хора са казали още, че битието определя съзнанието ... Е ай ся някой да ми каже, че не е истина ...
Спокойна ще съм, когато хората около мен са здрави, когато нямат проблеми, когато не се налага да мислят за насъщния, пренебрегвайки духовното и избирайки материалното.
Та реално искам същото, като написаното на поста по-горе. Само дето само с искане не става ... ако трябва да се уча от политиците ...става само с крадене и лъготене ....
И въпреки/напреки ...Мили, дядо Коледа! Моля ти се изненадай ме! Приятно по възможност оти неприятните изненади за тая година вече си минаха от реда!

четвъртък, 16 декември 2010 г.

И журналистите изкрейзиха

Все се опитвах да намеря оправдание за поведението на колегите от националните медии, които от година насам, но особено настоятелно в последните месеци се опитват да ни вкарат и в кревата на Бат` Бойко. Той е навсякъде, той разбира от всичко, той може всичко, той... той ...той ...
Нека ..като сме го избрали - нека да е той, поне до следващите избори ... Ама не може всичко, което се случва в живота ни да е подчинено на него.
Подари кученце на Путин - Добре! Похвално! Ама ай стига толкуз ...Кучето вече замина, ние продължаваме да следим пикае ли това куче, сере ли /не се извинявам на никого/ яде ли, спи ли ...скоро ще почнем да следим и други работи дали прави песа. Несериозно е просто - после що не гледали хората с добро око на журналистите ..и аз да съм и аз няма погледна сериозно и с отговорност към професията. 
Специално интервю моля Ви се, за да разберем, че кучето оставяло локви и козина навсякъде, но въпреки това спечелило обичта на стопаните си .....Утре - вдругиден сигурно ще пратят специален снимачен екип и ще пуснат документален филм озаглавен - Един ден на кучето, което Бойко Борисов подари на Путин ...Забележете, че винаги се пояснява - Това не е просто кучето на Путин, това е кучето, което ......
Е ...няма ли какво толкова да се покаже ......
Що не пуснат репортажи да види премиера как се дънят хората по места. Какви поразии забъркват и докъде докарват общините. Какви съюзи сключват и с дявола, как нелепо и пошло кадруват ...Не са светци, тия дето ни управляваха досега ......Но толкова омерзена не съм се чувствала. И днес с колеги, коментирахме, че досега не е било да ни е срам от избора, който сме направили.
За първи път обмислям сериозно възможността да не отида да гласувам, въпреки, че изборите ще са местни и ме вълнува кой ша е кметя ...Само дето ми е чудно, кое ще е този път по-малкото зло?!!!?

четвъртък, 9 декември 2010 г.

Да се върна в училище! - Мечта, която никога няма да сбъдна!

Училището, което формира мен като личност навърши 70 години ... Прекараните там  4 учебни години, до завършване на средното ми образование, оставиха най-трайни спомени в съзнанието ми ...Никога няма да забравя учителите си, съучениците си, класната стая, коридорите, двора и онзи стих на поета, че ".. Живота ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден!"

Никога повече няма да бъда тинейджърка, няма да закъснявам за първите часове, защото пак не ми е стигнало времето.
Няма да обсъждам със съучениците си велики планове като например да отидем по пижами за нулев час по химия – в 6,30 сутринта. Няма да ми се случи в междучасието да бързаме да се сврем в тоалетната, за да запалим цигара... и да ни хванат, разбира се.
Няма да блуждае погледа ми в час по литература през прозореца, няма да правя балончета, защото съм забравила да изплюя дъвката и няма да ме изпитват на принципа  „цепи, лепи вулканизира” ...
Никога повече няма се повтори денят, в който на глас споделих мечтата си да бъда журналист. Тя се сбъдна, но онзи ден ще остане дълбоко в сърцето ми.
Никога повече няма да бягам от час, защото просто ми се е пиело кафе. Няма да запея  в хора, няма да обикалям двора в часовете по физическо.
Неповторим е трепетът от първият учебен ден ...Тогава, когато всички са нетърпеливи да споделят летните си приключения, когато Той, учителят ви поглежда , усмихва се под мустак и си дава сметка, че сте пораснали. Че трябва да се тонася с вас като с равни, да се стреми да не нарани крехката Ви чувствителност.
Никога нищо няма да е същото ... Липсва ми всичко ...и дрязгите с момчетата, и кипренето на момичета, и гласът на онзи, който си е поставил за цел да направи от нас човеци, да ни научи  да четем между редовете на  „Илиада”, да имаме собствен поглед върху „Немили –недраги”, без да зубрим рецензии и критики на стари умове.
Няда забравя как година след завършването ни, минавах покрай училище и реших да вляза. Видях го, тъжен да гледа през прозореца. Класът му беше избягал от час. Заболя ме, защото ние, неговите ученици за  всичките години не си позволихме лукса да бягаме от неговите часове. От други – да, случвало се е. Но, никога не му причинихме , онази мъка, която видях в очите му, тогава.
Днес всеки е поел по своя път. Трупа  успехи и неуспехи в житейската си хронология, но съм сигурна , че нищо не ще помрачи радостта от годините прекарани в класните стаи на СОУ „Н. Й. Вапцаров” .

На Пламен Петров, Мара Костова и на всички онези, които в периода 1991-1995 г. влизаха в часовете на „Б” клас  - лудетините от паралелката с хуманитарен профил

и сме сами, и ни е страх да си признаем

... и ни се иска  да ни прегърне някой, някъде, някога ... ей, така ...мълчаливо в тишината ... ... и ударите на сърцето му да са мантрата, ...