вторник, 21 юли 2020 г.

А беше бебе ...вчера - утре вече на 8

    Беше бебе на два месеца и половина, когато за първи път те видях. Не се усмихваше, не плачеше – стоеше кротко в мен. Без емоция. Разрешиха ми да те нахраня … и ти доволно заспа в ръцете ми след това. Следващия път, когато те видях очите ти говореха – Теб съм те виждала вече!
    На по-следващия път се усмихна …засмя се с глас на твоята баба-леля.
    А след това си тръгна от Къщата на бебетата, за да се прибереш у дома – при нас.
    Не заспа по пътя. Усмихваше се и гледаше пътя – напред.
    Когато са те обличали с дрешките, които ти носехме, казаха, че сякаш си знаела, че си отиваш у дома.
    Да! У дома … И минаха вече 8 години, а сякаш беше вчера.
    И толкова много случки –  с усмивки и със сълзи.
    И преди концерт в детската градина все ми казваше – няма да плачеш, нали …
    И в училище – пак така ми каза …и аз все ти обещавам, че няма да плача …и може би това ще е единственото обещание, което никога няма да спазя.
    Ще плача от радост, всеки път, защото ти си причината да се усмихвам.
    Да – понякога, а може би и доста често се карам и ти ми казваш добре, няма повече … и двете знаем, че ще има J
    Но ти си моето съкровище, моята маймунка, моето всичко!
    И те обичаме!
    Повече, отколкото можеш да си представиш.
    Мечтата ми е да пораснеш …да станеш човек добър, да имаш глас, да имаш мнение, било то и различно от останалите, да можеш и да знаеш…  
И да не забравяш …да не забравяш, че за някого си била целия свят…


и сме сами, и ни е страх да си признаем

... и ни се иска  да ни прегърне някой, някъде, някога ... ей, така ...мълчаливо в тишината ... ... и ударите на сърцето му да са мантрата, ...