Беше бебе на два месеца и половина, когато за първи път те видях. Не се усмихваше, не плачеше – стоеше кротко в мен. Без емоция. Разрешиха ми да те нахраня … и ти доволно заспа в ръцете ми след това. Следващия път, когато те видях очите ти говореха – Теб съм те виждала вече! На по-следващия път се усмихна …засмя се с глас на твоята баба-леля. А след това си тръгна от Къщата на бебетата, за да се прибереш у дома – при нас. Не заспа по пътя. Усмихваше се и гледаше пътя – напред. Когато са те обличали с дрешките, които ти носехме, казаха, че сякаш си знаела, че си отиваш у дома. Да! У дома … И минаха вече 8 години, а сякаш беше вчера. И толкова много случки – с усмивки и със сълзи. И преди концерт в детската градина все ми казваше – няма да плачеш, нали … И в училище – пак така ми каза …и аз все ти об...