неделя, 26 февруари 2012 г.

Просто да ни е!

...Хубав празник е днес - Сирни заговезни - ще искам прошка и ще дам такава, макар че, докато четох постове тук-там се замислих - да се спазва традицията е едно, но да чакаме цяла година, за да простим и да поискаме прошка не бива ...Макар че, като се замисля трудно човек признава грешките си ..., а би трябвало да го правим често, защото тогава става по-леко на душата, спират угризенията ..
Можеш ли да простиш, ако не можеш да забравиш?! - мисъл, която отдавна познавам и която на практика обезмисля всички съществуващи трактати по темата за Прошката ...Не познавам човек, който да може да забрави завинаги и напълно, нещо което го е наранило ... то е малко като доверието - изгубиш ли го веднъж, оставаш под подозрение за цял живот ...
И опираме до приказката от детството - лошата дума не се забравя никога, а думите са тези, които са най-големите носители на болката ...
.... и в крайна сметка изводът е???? - че е хубаво да поискаме прошка, заради вътрешния ни мир, че нямаме какво да крием и че сме си признали вината ...а дали ще получим ...няма значение дали ще е искрена - чистата съвест може би ще остане най-голямото ни богатство!

П.П.: Просто да ми е, че ме нямаше и нощеска установих, колко много неща съм пропуснала в блоговото пространство ...ма тъй е като няма време човек и веждите да си оскубе :)

понеделник, 20 февруари 2012 г.

Пътят на възможностите ...и реалностите

... Колко дълъг е пътя от Книгата на възможностите до Книгата на реалностите?! Никой няма категоричност по този въпрос, защото за всеки е индивидуално.
... Да! Не подлежи на коментар, не подлежи на оправдания, не подлежи на стереотипи ...не се вписва в никоя от графите на т.нар. "данък обществено мнение" ...
.........................

...сдухвам се и то яко ... задръстила съм флашката с филми преплитащи в себе си кулинарна изтънченост и любовна магия ...върви после доказвай, че любовта на мъжа не минавала през стомаха :)
 ... след "Джули и Джулия" се метнах на една анимация за "Облачно небе и кюфтета" - доста храна имаше и към края на филмчето се чудех каква по-точно е поуката - тази, че ежедневието ни е подчинено на храненето и сме като един огромен чушкопек - зареждаме отгоре, и освобождаваме отдолу или пък другата за емоциите, които някак си се промъкваха между бургерите и спагетите -  емоции, които трябва да ни отворят очите и да проумеем, че няма никакъв смисъл да се правим на такива, каквито не сме, за да впечатлим някого - било то мъж/жена, шеф, колеги и приятели..., че трябва да сме самите себе си и да не тунинговаме нито външната, нито вътрешната си идентичност

и сме сами, и ни е страх да си признаем

... и ни се иска  да ни прегърне някой, някъде, някога ... ей, така ...мълчаливо в тишината ... ... и ударите на сърцето му да са мантрата, ...