Любовта на човека към човека ...

С настъпването на Коледа сякаш надеждите човешки получават своята доза и стават по-силни. Трудно мога да определя, каква точно е причината това да се случва в края на годината. Дали защото отбелязваме Рождението на Сина Божи … и се опитваме върху него да експонираме собствените си проблеми и неудачи и знаейки житието и битието му да си създаваме илюзията, че така както той е умрял на кръста, заради нас и греховете ни – така и всяка година с Рождество Христово имаме шанса да започнем на чисто …

Отмятаме страница от календара и сякаш нищо не се е случило – ни лук яли, ни лук мирисали.

Защо винаги в края на годината смятаме, пресмятаме – дращим, трием и подреждаме успехите и неудачите си. Правим го и на рождените си дни, правим го и на Великден … Правим го винаги, когато опре ножа до кокала и се сетим, че нейде горе има по-висша сила и има опция да ни си даде и втори шанс. Втори шанс, който по възможност да се повтаря, потретва и так далее.

Тогава сме силни – започваме да обещаваме, че никога повече няма да правим така.

 

Това ми навява спомен от детството. Когато направех беля, дядо ми – Светла му памет! Ми казваше – Кукуригай сега … и аз започвах – Дядо, извинявай, повече няма да правя така / на ум се смеех и си казвах – до следващия път/. И ако мислите, че той не е знаел ..грешите .. Но аз бях дете и как да ми се сърди човек. Не мисля, че щеше да е доволен ако бях свито и затворено дете.

 

Лек лиричен завой и отново в правилната полоса … тази, която примигва с цветни светлини, трепти – почти в ритъм със сърцето ми и се опитва чрез морзовата азбука да ми каже – Че Все пак е празник – Че на Коледа се случват чудеса и че Въпреки всичко, няма нищо лошо в това Човек да вярва, че може да стане по-добър, че може да заживее по правдиво, че може да получи отплата за делата си. 

Прочетох на Omnia поста и се замислих – да, права е, че Коледа не е традицията, че не е събирането на семейството край празничната трапеза, че не е украсата, а че е вътрешното ни Аз, че е силата на чувствата ни, че е онова човече вътре в нас, което пази живи детските ни нрави, което ни кара да се усмихваме на топящата се в ръката ни снежинка и да даряваме любов. 

Наскоро прочетох мисъл на неизвестен автор, че човекът всъщност е вакуум от спокойствие, тишина и любов …частици, който са в основата на нашата същност – че не сме настроенията, тъй като те се менят според ситуацията, че не е характерът ни, тъй като той се формира с времето и според начина ни на живот, така както се образува и коритото на реката …
Тишина – спокойствие- любов – магически думи, които поставяйки сами на белия лист събуждат асоциацията ни за Коледа ...

Тихата и свята нощ, когато се е родила любовта!

Любовта на човека към човека!