Беше бебе на два месеца
и половина, когато за първи път те видях. Не се усмихваше, не плачеше – стоеше кротко
в мен. Без емоция. Разрешиха ми да те нахраня … и ти доволно заспа в
ръцете ми след това. Следващия път, когато те видях очите ти говореха – Теб съм
те виждала вече!
На по-следващия път се
усмихна …засмя се с глас на твоята баба-леля.
А след това си тръгна
от Къщата на бебетата, за да се прибереш у дома – при нас.
Не заспа по пътя. Усмихваше
се и гледаше пътя – напред.
Когато са те обличали с
дрешките, които ти носехме, казаха, че сякаш си знаела, че си отиваш у дома.
Да! У дома … И минаха
вече 8 години, а сякаш беше вчера.
И толкова много случки – с усмивки и със сълзи.
И преди концерт в
детската градина все ми казваше – няма да плачеш, нали …
И в училище – пак така
ми каза …и аз все ти обещавам, че няма да плача …и може би това ще е
единственото обещание, което никога няма да спазя.
Ще плача от радост,
всеки път, защото ти си причината да се усмихвам.
Да – понякога, а може
би и доста често се карам и ти ми казваш добре, няма повече … и двете знаем, че
ще има J
Но ти си моето
съкровище, моята маймунка, моето всичко!
И те обичаме!
Повече, отколкото можеш
да си представиш.
Мечтата ми е да
пораснеш …да станеш човек добър, да имаш глас, да имаш мнение, било то и
различно от останалите, да можеш и да знаеш…
И да не забравяш …да не
забравяш, че за някого си била целия свят…
