понеделник, 8 февруари 2010 г.

Блогът, блогването и всичко останало

Няма да изненадам сигурно никого с това, което ще напиша и това, което ще споделя ...Още повече - сравнително скоро беше, когато отбелязах една година от началото ... Началото - когато се появих във виртуалното пространство, от времето, когато започнах с непознати да споделям ... вярно винаги, когато искаш да изречеш на сто процента, онова, което ти тежи се спираш ... задаваш си въпроси от типа на - кой ли ще прочете написаното, ами ако го прочете, този, за когото се отнася и .т.н. ...Дори при радостта натискаме леко педала и убиваме скоростта - там вече от страх да не ни завидят, да не решат, че избликвайки по този начин се опитаме да компенсираме друго дето ни липсва - да не от най-невинните чувства да създадем усещане у околните, че сме пълни с комплекси ..
Уверена съм, че и на други им се е случвало сутрин да се събуждат с мисълта, че ще седнат пред монитора и пръстите ще затанцуват своя валс по клавиатурата, как ще излеят чувствата си, ще разкажат сънищата си, ще начертаят плана си за деня и ще хукнат да изпълняват задачките ... а после просто ще дадат отчет ... Да, ама не - както казва великият Петко Бочаров ... всичко е о`к докато седнем ... в един момент просто думите изчезват ... пробягваш километри по блогрола и недоумяваш - въпросът вече е - аз тъп ли съм или да ... как другите изразяват себеусещането си с толкова много и умни думички, как споделят гражданската си позиция и засилват вярата ни в доброто и човека, че има вече демокрация и че има свобода на словото... Стигаш до извода, че си съгласен с тях, че и ти имаш какво да кажеш по въпроса, че искаш да се изходиш по темата и ти .....ама ...те май са казали всичко. Губиш ума и дума и сякаш вече всичко е казано ...
Отпосле обаче ти идва ..., че той българският език е толкова богат, че винаги има какво да се каже още ... Да, ама другите ги коментират, а тебе не ...е много ясно --- интересен е този, който е поставил началото ... който е казал А, докат стигнат до Я на другите им окапва сопола :) После стопляш, че всъщност не коментарите правят твоя блог, не го правят и броячите отстрани, които отчитат кой е влязъл, откъде е влязъл и как е попаднал на блога ти ...
Забравил си, че целта ти не е била тази.
Целта ти отдавна е постигната ... Намерил си съмишленици, намерил си приятели, намерил си дори и инакомислещи, на които обаче им интересно да спорят с теб ... както и на теб с тях :)
Намерил си себе си.
Намерил си начин да избягаш от ежедневието си ... като го споделиш ... Има блогове посветени на всяка мисъл, която минава през главата на автора - без значение дали тя е скучна или интересна ... Това си е неговия свят и кои сме ние да го съдим ...Не прави онова на другите, което не искаш да ти сторят на теб :)-стара, но изпитана максима ...
Не пишем книги, за да очакваме да ни публикуват ...
Пишем за града, който обичаме, за квартала си, за човека до нас, за работата си, за умората вечер, за кучето пред блока и за котките до казана за боклук ...
Снимаме замръзналите и покрити със сняг дървета, кокичето, което ще подаде глава през март, за набиращото скорост желание по-скоро да излезем отпуска и да се отправим към брега на морето, за приятелите, с които сме споделили чаша кафе ... и за още толкова много неща, че цял един живот няма да ни стигне ... Какво от това, че не винаги остава време да блогнем ... нормално е, така както не винаги сънуваме ...понякога имаме кошмари, а друг път сме на романтична вълна ... понякога сме толкова нацупени, че по-добре да не плашим хората около нас :)
******************************

И ако някои случайно се излъже сега да си зададе въпроса - На туй нашто к`во му стана сига, че издивя?!?
Отговарям виднагически ... филм по истински случай - на пръв поглед нищо особено, но пък толкова истински и обикновен, че ти спира дъха ...
*******************************

"Джули и Джулия" - за Джулия Чайлд и Джули Пауъл ...


Филмът е по мемоарите на Джулия Чайлд "Животът ми във Франция" и култовата книга в световната кулинария "Джули и Джулия" от Джули Пауъл. След Втората световна война в Париж живее Джулия Чайлд (Мерил Стрийп), чийто мъж е на работа там. От скука тя написва книга с рецепти Mastering the Art of French Cooking, с която препоръчва френските блюда на сънародниците си. Написана с хумор и блестящ стил, книгата отваря вратите на Джулия към тв кулинарно шоу. Половин век по-късно Джули Пауъл от екипа, който възстановява Световния търговски център в Ню Йорк, решава да сготви манджите на Чайлд и да ги опише в блог. Той става един от най-известните в света, тя написва книга, а Нора Ефрон заснема филм за двете жени и техните семейства.


За да не изпадна в глупаво положение и да се правя на кинокритик :) тъй като не съм ... ще постна коментар, който обаче казва всичко онова, което мисля и аз ... просто описва цялото ми впечатление ...


Клодия Пуиг, USA Today: Това е най-смешният и най-въздействащият филм на режисьорката и авторка на сценарии Нора Ефрон. Тя миксира две паралелни истории, отдалечени с няколко десетилетия една от друга, и създава прекрасен разказ. Не е необходимо да сте гурман, за да харесате "Джули и Джулия".

Филмът е вълнуващ, с чудесни изпълнители и щастливи изненади. А за хората, които обичат храната, филмът носи специфичното удоволствие да научат неща, които не са знаели.

Мерил Стрийп е в ролята на Джулия Чайлд, която раздава кулинарни инструкции, станали библия за мнозина, но и пародирани от самата им авторка. Тя живее щастливо с мъжа си дипломат (Стенли Тучи) в Париж. Животът й се променя, след като след 8 години писане тя издава книга с рецепти на френски ястия. Мерил Стрийп я играе забележително и интелигентно, показвайки неизчерпаемия ентусиазъм на героинята си.

Ейми Адамс пък е Джули Пауъл, професионална съставителка на кръстословици. Тя решава да сготви 524-те рецепти на Чайлд и да опише работата си в блог. Крис Месина е в добрата поддържаща роля на съпруга на Адамс.

И нещо, което ми грабна окото като термин - Синдром на дефицит на внимание - от това страда героинята на днешното време Джули ... тук все едно видях себе си ... понякога с толкова много идеи в главата ..., но рядко довършвам .. и то не защото нямам желание, ами все не ми стига времето и не успявам да се концентрирам и да се организирам ... понякога съм хиперактивна, друг път хипер-а се е затрил нейде по пътя ... Няма шанс да направя кулинарен блог ... обичам да готвя и да ям, но не и по този начин, както тези две дами ...но докато гледах филма, се засрамих ...щото се сетих, колко много неща има в живота ми започнати, но не довършени ...и ако хората си правят списък с това, което искат да постигнат ... моя списък ще е - Това, което трябва да довърша :) Абе ...все требе съм наопаки на другите :)

Аре ...Наздраве ...от една седмица вечер пийваме с моичкия бира в кутийка - оригинална немска за износ - нечетливо име ....ми БИЛЛА - пуснали на промоция 15 бройки за 7 лв. --- и ний подвластни на примоциите ....жулим бира ... сещам се коги преди Нова година ядохме три кила банани ...щото му се прияло на момчето :) и две буци сирене така измоцахме - а най-новата мода е ляб и кисело млеко :) за цели 59 стинки ...ми на далавера си е к`во :)

13 коментара:

Владимир Кабрански каза...

Много точно казано. Знаеш ли колко пъти съм мисли дали има смисъл, но така и няма да разбера отговорът. Той не ни и трябва май.

Unknown каза...

Да, тая тема и аз я чепках..и интересно,май всички като минем една година ни идва мерак да правим нещо като анализ...
И Владо май го е казал най-точно преди мен:)
Не мога да обясня смислено защо в дадения момент слагам даден материал:))
Ето - сега ми хрумна нещо : Все едно бъркам в някакъв дълбок джоб, в който зная горе долу какво има, но не помня точно, вадя каквото хвана, пляскам го на масата (разбирай в блога) ..и понякога и аз се чудя :)))

Румяна Попова каза...

Както ми дойде така пиша.Книга не мисля да издавам.Харесва ми тази мисъл.

Aquawoman каза...

Един след друг, малко по малко всички стигаме до еднакви изводи. И аз започнах да го чувствувам и осъзнавам, дори го избълбуках в блога си скоро и спрях коментарите.
Стесних много и кръга на блоговете, които посещавам, защото ми омръзна да чета едно и също. Като каже някой "Аватар" и всичко живо започва да блогва за филма, Аватар, Аватар, Аватар... докато излезе някоя друга тема на мода. Личните дневници ми останаха най-интересни, защото там нищо не се повтаря и винаги имаш какво да научиш, както и да си свериш часовника с другите.
Поздрави, Нези :-)

Alhzar каза...

Аз все си мисля, че всички се опомняме в грешна посока. Правим грешни неща, затриваме важни неща. Затриваме блогове, осакатяваме ги, самите ние. Това не ми харесва. Но е лично решение, а явно този период догонва всеки.. когато всеки се чувства изморен, скучен и празен. Надейте така...

Neizi_ss каза...

@Владо - прав си - отговорът не ни е нужен ... в крайна сметка трябва да се върнем в началото, когато водеща е била идеята ни, че блогът е нещо като паралелен свят на ежедневието ни :) или нещо такова :)
@Кръстю - като каза джоб, все се сещам за момент от детството ми, когато от джоба си дядо ми вадеше дъвка ИДЕАЛ - не дължим обяснения никому :)
@Руми - точно и ясно казано - каквото ни дойде - това трябва да е :)
@Аквичке - все не ми остава време да драсна пет реда, за това, което прочетох при теб относно коментарите и блогването ...но се радвам, че ти драсна тук ...оставям коментарите отворени, защото така от време на време си сверявам часовника ... а и забелязах, че коментират хора, с които ми е приятно да обменям мнение

Neizi_ss каза...

@Nezzo - нормално е да се изпадне в подобно състояние ...това е характерно за всеки човек в даден монет от живота му, без значение дали иде реч за блогване или за друг вид интереси

Aquawoman каза...

@Nezzo, аз също се почувствах изморена и празна, може би идва момент на изчерпване, не знам.
@Neizi, за малко съм се деинсталирала, дадох си почивка от много неща, включително и нета понамалих. И не коментирам много по блогове напоследък, иначе ви чета най-редовно през RSS четеца.
Прегръдки :-)

Bla каза...

Интернет е болест, а блоговете са пореден симптом.

Neizi_ss каза...

@Аквичке ...съвсем нормално е това като състояние - човек се уморява - било от работата си, от мъжа си, от децата, от родителите, от ежедневието ... има нужда да презареди батериите :) Така че с теб съм и ще очаквам онзи момент, когато като вулкан ще изригнеш и ще ни замеряш с жизнерадостната си лава.
@Bla - болест е и няма да споря ... Самия факт, че цял ден съм на работа - голяма част от времето прекарвам пред компютъра пишейки ...и паралелно с това ровейки се тук и там ..и като се прибера пак бързам да заседна на бюрото - паралелно бъркайки манджата на котлона или бършйки прах .. .значи е болест - още обаче не могада определя дали ми харесва да съм болна или не :)

Ирония Идиотова каза...

Почувствам ли се изчерпана от към желанието да разсмивам- по-добре да ходя да се гръмна. Това е моят начин да изразявам себе си.. Когато хората се смеят на нещо мое написано, значи има смисъл.За сега не съм стигнала до вашите изводи и май не искам. Според мен смехът не може да бъде еднообразен. Защото всеки се смее различно:))) Мисля си,че правите една грешка обща- твърде много мислите за значението на блога си, а сте забравили удоволствето от написаното, само, защото си е ваше и ничие друго:)) Пък и трябва ли всеки ден да се пише? Абсурд! Пък, ако ви се иска, що не?!:))А и не го разбирам принципа-"танто за кукуригу":))) Коментара ми е с най-добри чувства към всички тук,знаете ме, но най-вече към Нейзи, душата :)))))
Гушш:)

пс- Аквиииии...и аз чакам да се "върнеееш":))))

Neizi_ss каза...

@Ида ...и на мен мисълта ми е за това - за тантуту и кукуригуту - че не това е най-важното и че написаното си е мое и никому не дължа обяснения - само че ти изрази мисълта по твоя си неповторим начин! Гуш и от мен!

أمل каза...

На мен пък ми е гадно Аqua като си е затворила блога, не можеш но да й кажеш, все едно нямаш ръце...:(

и сме сами, и ни е страх да си признаем

... и ни се иска  да ни прегърне някой, някъде, някога ... ей, така ...мълчаливо в тишината ... ... и ударите на сърцето му да са мантрата, ...