Преходът... и слънчевите дни за българската демокрация?

Актуална е в последно време темата за прехода и за събитията от ноември 1989 година.

Тогава бях дванайсетгодишна … ще каже някой, че едва ли имам спомени от случващото се тогава, но ще го опровергая.

У дома се говореше, коментираше … никой не ми забраняваше да слушам новините и да следя събитията. Как и доколко съм ги осъзнавала не знам … но знам, че вече нямаше да се налага вицовете за бай Тошо да се шепнат.

Вълнувах се от митингите, репортажи от които предаваха то ТВ-то …страховито беше да гледаш площада пред храм-паметника „Александър Невски” и хилядите българи събрани там, еуфорията, която ги бе завладяла.

Помня, че изведнъж пионерските връзки вече не бяха задължителни.

Помня обаче и как новопостреният супермаркет до нас изведнъж опустя … Помня купонните книжки … помня как в магазина даваха по кило сирене на човек и се налагаше родителското тяло да ме праща и мен по опашките. Не мислете, че сме се запасявали …не … налагаше се да купуваме повече продукти, за да пращаме колети в столицата – кака беше студентка там и бяха гладни години за софиянци.

Зареждахме щафети със шпек салам, парчета кашкавал и т.н. … Рафтовете бяха празни – тук там кутия вафли, или пакети със сол …

На страничния вход на магазина, от където по принцип зареждаха стоката раздаваха веро – по бутилка на човек …и никой не знаеше, кога ще има пак – никога няма да забравя истерията за веро …сякаш раздаваха цветни телевизори …сигурно мнозинас а онези, които помнят как се правеха списъци и за тях, как опашките започваха да се подреждат още през нощта.

Няма да забравя как през 1992 година на гости дойде от Париж една приятелка на майка ми ..Шантал ..и как като влезе в магазина гледаше учудено и питаше, защо в този голям супермаркет няма нищо за продаване …трудно беше да й обяснявам че е криза, че е преход и че на нас вече не ни прави впечатление.

Яд ме е, че нямаше кой да ме снима как разлепвам плакати в квартала с нарсуван на тях символа на БСП – Начко …и как вардя някой да не посегне на синьото лъвче :)

Странно беше да завършиш учебната година със съученичка Алина, а новата да започне с Айлин …После с времето постепенно всичко започна да ни се изяснява, започнахме да разбираме …Но страшно беше, че семейства се разделяха, роднини не си говореха, само защото едните бяха от СДС, а другите от БСП …комшии разваляха дипломатическите си отношения и се дебнеха кой какво прави и къде ходи.

В училище спорехме с учителите … биехме се в гърдите, че вече има демокрация и можем да говорим и правим каквото си искаме … Криворазбрана демокрация беше …неовладяна и изродила се в анархия – към днешна дата.

Боже, какво време беше … динамично …днес ..днес ни е обхванала някаква летаргия – мърморим по инерция, недоволстваме по инерция, радваме се по инерция, дори бунтарите не са като тогава …

Днес е хубав ден за българската демокрация каза преди години от трибуната на Народното събрание Александър Йорданов … да тогава може и да е било така …

Сегашното днес ..сякаш вече не е такова … като част от пейзажа приемаме вече и поръчковите убийства, и далаверите на управляващите, и шуробаджанащината – която дори 10 ноември 1989 година не можа да унищожи …Както казват всяко чудо за три дни – при първите изстрели по улиците се шашкахме, възмущавахме …а днес просто ги подминаваме с репликата – ми като са решили нека се трепят – и умозаключително се произнасяме, че щом на някой са му дръпнали чертата, значи требе да е сгазил лука …

Преди търсехме чуждите филми, защото бяха забранени, а днес – днес копнея за руски филм, за европейско кино …пък било то и чешко или полско J

Наскоро ми правиха анкета именно за това какво помня за живота преди 1989 година …и за годините след това …

Всъщност помня – някои неща вече избледняват, но се старая да не забравя …за да мога един да разказвам – като очевидец …вярно спомените ми няма да са атрактивни като на антифашистките борци …едно време ни носеха по разни клубове на ветераните и ние гледахме странно старите хора там ..накичени с медали и значки и ги гледахме странно – невярващи, че някога са били млади и са се сражавали на фронта.

Някой ден сигурно и мен ще ме зяпат така като почна да обяснявам, как не е имало интернет и мобилни телефони … как банани и портокали сме яли само за Нова година …и как „Тоблероните” бяха мечта, защото ги имаше само по рафтовете на КОРЕКОМ, а там без долари не се влизаше …а доларите не растяха по дърветата. …

Като казах „тоблерони” – никога нищо не ми е липсвало в детството, но тези шоколадови десерти бяха нещо, което семейството ми нямаше как да си позволи … Имах мечта как кака ми се връща от състезание в чужбина и как са й останали някои и друг долар и как ме хваща за ръка и ме води в КОРЕКОМ, за да ми купи тублерон …

Така и не се случи – засипваше ме с подаръци от воаяжите си, винаги мислеше за мен – но приоритет бе, ако са и останали пари да си вземе някоя дрешка …и не я виня …годините бяха такива.

Защо точно за „тоблерон” съм си мечтала …ами защото имаше в класа ми деца от богати семейства, които парадираха със скъпите си дрешки и аксесоари и т.н.

Странно ми е друго …че когато триъгълните шоколадчета ги пуснаха съвсем свободно на пазара – аз така и не си купих …и днес ги подминавам на рафта в магазина ….изкушавам се да си взема, но нещо ме спира – купувам друг по-скъп шоколад, но не посягам към тоблерончетата – сякаш подсъзнателно искам те да си останат мечта …

Плюсовете и минусите на онова време …имаше спокойствие, но нямахме избор …нямаше възможности …сякаш съдбата на всеки бе предопределена …