Училището, което формира мен като личност навърши 70 години ... Прекараните там 4 учебни години, до завършване на средното ми образование, оставиха най-трайни спомени в съзнанието ми ...Никога няма да забравя учителите си, съучениците си, класната стая, коридорите, двора и онзи стих на поета, че ".. Живота ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден!"
Никога повече няма да бъда тинейджърка, няма да закъснявам за първите часове, защото пак не ми е стигнало времето.
Няма да обсъждам със съучениците си велики планове като например да отидем по пижами за нулев час по химия – в 6,30 сутринта. Няма да ми се случи в междучасието да бързаме да се сврем в тоалетната, за да запалим цигара... и да ни хванат, разбира се.
Няма да блуждае погледа ми в час по литература през прозореца, няма да правя балончета, защото съм забравила да изплюя дъвката и няма да ме изпитват на принципа „цепи, лепи вулканизира” ...
Никога повече няма се повтори денят, в който на глас споделих мечтата си да бъда журналист. Тя се сбъдна, но онзи ден ще остане дълбоко в сърцето ми.
Никога повече няма да бягам от час, защото просто ми се е пиело кафе. Няма да запея в хора, няма да обикалям двора в часовете по физическо.
Неповторим е трепетът от първият учебен ден ...Тогава, когато всички са нетърпеливи да споделят летните си приключения, когато Той, учителят ви поглежда , усмихва се под мустак и си дава сметка, че сте пораснали. Че трябва да се тонася с вас като с равни, да се стреми да не нарани крехката Ви чувствителност.
Никога нищо няма да е същото ... Липсва ми всичко ...и дрязгите с момчетата, и кипренето на момичета, и гласът на онзи, който си е поставил за цел да направи от нас човеци, да ни научи да четем между редовете на „Илиада”, да имаме собствен поглед върху „Немили –недраги”, без да зубрим рецензии и критики на стари умове.
Няда забравя как година след завършването ни, минавах покрай училище и реших да вляза. Видях го, тъжен да гледа през прозореца. Класът му беше избягал от час. Заболя ме, защото ние, неговите ученици за всичките години не си позволихме лукса да бягаме от неговите часове. От други – да, случвало се е. Но, никога не му причинихме , онази мъка, която видях в очите му, тогава.
Днес всеки е поел по своя път. Трупа успехи и неуспехи в житейската си хронология, но съм сигурна , че нищо не ще помрачи радостта от годините прекарани в класните стаи на СОУ „Н. Й. Вапцаров” .
На Пламен Петров, Мара Костова и на всички онези, които в периода 1991-1995 г. влизаха в часовете на „Б” клас - лудетините от паралелката с хуманитарен профил
1 коментар:
Мога да опровергая подобно твърдение, но нека обсъдим такива въпроси при друг по-удобен случай.
Публикуване на коментар