Профил

Незабравка                      
Кирова-Христова:
"Един слънчев лъч и една усмивка са достатъчни, за да бъде денят ни хубав!"
Родена съм на 5 септември 1977 година в Силистра. Дете на разведени родители, както бе модерно да се казва преди години, но дете, на което не му липсваха нито обичта на семейството, нито уюта на домашното огнище. Отгледана бях от родителите на майка ми, но всъщност те бяха моите истински родители. Не ми е липсвало нищо в детството, нито в годините на съзряването. Буйно дете бях, често ме пошляпваха, но винаги имаше за какво. Научих се да чета на 5 годишна възраст. В предучилищната група четях приказки на връстниците си. Тогава беше и първият ми флирт – казваше се Боян и се разхождахме заедно на двора на училището. От първи до трети клас бяха страхотни години при другарката Евгения Христова в едно училище, което днес вече го няма – „Димитър Дончев”. После с „връзки”-те на дядо, който беше партиен секретар в Градското помощно училище ме преместиха в ОУ „Св.св. Кирил и Методий” – елитно школо за времето си, там учеше внучката на Кардашев, както и деца на родители „от лъв на горе”. След това отидох в СОУ „Никола Вапцаров”, където смея да кажа, че станах човек – там се формирах като личност и като индивидуалност. С помощта на своите преподаватели. На първо място винаги поставям класния си ръководител Пламен Петров. И до днес той е светъл пример за човек отдаден на професията и на литературата. Не ме приеха първата година и си останах кандидат-студентка. Но както се казва всяко зло за добро. Регистрирах се в Бюрото по труда и от там ме изпратиха във Регионалния седмичник за дома и семейството „Силистра ПЛЮС” с главен редактор Цветана Игнатова. В детските си години мечтаех да започна работа в полицията или да стана журналист и май с второто случих.
Както се казва започнах от най-ниското стъпало – човек за всичко… секретарка, офис-сътрудник, отговарях за разпространението на вестника, абонаменти и т.н. Но … Един ден главният редактор влезе в стаята и каза ..”Я виж можеш ли да напише това, после друго” …и така се започна. Първата ми пресконференция бе с проф. Дойно Дойнов и Марко Семов, а първото интервю с Владислав Карамфилов – Въргала. След това вече им изгубих края. В последствие преминах на работа в радио „Менес”, после в радио „Мелодия” и така до 2003 година, когато на хонорар започнах работа във в.”Дръстър ПРЕС”. И така до днес … А някой ден може и аз да напиша книга, в която да разкажа как се оцелява в Гилдията на журналистите и как се налага да покажеш зъбки и да пуснеш кръвчица, че да започнат да те вземат на сериозно „старите кучета”. На колегите от Силистра Цветана Игнатова, Любен Антонов, Пеньо Николов, Йордан Георгиев, Юлиян Желев, Светлана Петрова, Румяна Гидолова, Анелия Петрова и Константин Стоилов съм благодарна, че допуснаха до себе си едно дете на 18 години, отгледаха го и го възпитаха в професията. Ако нещо съм научила в професията, то съм го научила от тях – и доброто, и лошото. А-Бе-Ве- то ми го преподадоха те, така че след години да мога аз да давам насоки на колеги-стажанти и да стигна до позицията, която заемам сега – главен редактор на вестник, който не само претендира, но и доказа, че следи живота на силистренци във всичките седем общини на региона – „Дръстър ПРЕС”.


- Искрена ли сте пред себе си? 
- Трудно е да кажа дали съм искрена пред себе си. По-скоро е важно дали съм искрена пред другите. Всъщност това са алабализми. Ако човек не е искрен, когато остане сам със себе си, то няма кога друг път. Когато съм сама прехвърлям живота си на лента, плача, смея се – ядосвам се, ако съм допуснала грешка, страдам, ако съм наранила човек, на когото държа. Трудно обаче признавам истинските си чувства и мисли, защото съм се научила, че в днешно време да имаш сто процента доверие в човека отсреща е лукс, който ако си го позволиш, рискуваш да загубиш това, което си постигнал. Разбира се не става въпрос за онези, които вече са се докоснали до истинската ми същност. За хората навън аз силна, борбена, целеустремена, безпринципна и т.н. А всъщност – им е трудно да повярват, че съм добра, мила, хрисима, чувствителна и лесно ранима.
- Имали ли сте периоди на заблуди и грешки? Кога оставате сама със себе си?
- Кой не е имал периоди на заблуди и на грешки? Ако някой го твърди, значи лъже. Разбира се, че съм имала моменти в живота си, когато не съм искала да видя какво се случва наистина, защото ме е било страх от болката. Години след това съм си правела равносметка и съм признавала със сълзи на очи, че съм сгрешила. Грешила съм – човешко е. Преживях лудостта на тийнеджърството, емоцията и безгрижието на годините след пълнолетие, когато си мислиш, че си толкова голям, че ти е позволено всичко и че никой не може да те спре. Наранявала съм семейството си, но знам, че ме обичат и че са ми простили. А и аз вече в един друг етап от житейското си пътуване. Кога оставам сама със себе си – бих казала доста често. Това е времето, когато оставам сама у дома в буквалния смисъл на думата. Тогава посвещавам времето на себе си – тогава мисля, решавам, релаксирам – тогава всъщност не съм сама – две сме – „Аз” – истинската и онази, другата, която се налага да се бори с ежедневието, с лицемерието, с фалша и омразата.
- Кой е за вас духовен и нравствен стожер?
- Споменах, че човекът, оставил отпечатък върху мен е класният ми ръководител. Но ако говорим за онзи, към когото се обръщам винаги в мислите си – това е дядо ми – Илия Петров – покойник е от 16 години. Загубих го точно когато имах най-голяма нужда от него да ме подкрепя и може би затова доста от грешките си допуснах след неговата смърт. Но и до днес споменът за него, за обичта му, за вниманието му, за поведението му, мирогледът му са още живи. Когато се е случило нещо хубаво – аз му разказвам. Когато ми е тъжно – плача и си спомням, как ме успокояваше той, като бъркаше в джоба си и ми подаваше дъвка ”Идеал” – криеше ги в едно зимно палто в гардероба.
- Животът Ви се преобрази, когато срещнахте мъжът-мечта за вас- съпругът Ви Тодор. Какво цените у него?
- Вярно е, че много се промених в годините, в които сме заедно. Но истинската промяна започна преди това и може би тя ми помогна да го открия. Запознахме се година след като бях напуснала бившия си съпруг. Вече бях започнала да приемам всичко, което се случва около мен философски – ако е хубаво, значи така е трябвало, ако е лошо – пак по същия начин – така е поискал Бог, така е станало. Връзката ни бе без всякакви планове за бъдещето, ден за ден, но нещата се подредиха. Ценя у него това, че е истински – когато се радва, когато е тъжен, когато ядосан и т.н. Той е нежен и спокоен. Когато денят ми е бил тежък – той ме изслушва и ми дава сили да преодолея неудобството. Като гъба попива умората ми, недоволството и гневът ми. В много случаи той е много по-зрял от мен като светоусещане. Обича ме такава каквато съм!
- Преди години бяхте на обучение в САЩ по програма за разследваща журналистика. Какво научихте от колегите си там?
- Научих, че истинската журналистика е регионалната и че там, както и у нас националните медии са тръгнали по пътя на шоубизнеса и „журналистиката” е начин за печелене на пари и рейтинг. Истинските истории са тук и са част от всекидневието ни. На всяка крачка ни дебне ситуация, която може да се превърне в ТОП-новината на деня.
- Като главен редактор на в.”Дръстър ПРЕС” какви цели си поставяте? Конкуренция има на всяка крачка. Какво трябва да има на страниците на един вестник, за да е търсен и конкурентоспособен?
- Преди години имах мечта … да имам вестник, в който да има за всекиго по нещо. Това най-общо казано. Конкуренцията е задължително условие, в противен случай човек се успива, става немарлив. Трябва да има с какво и кого да си сверява часовника. Всяко издание обаче трябва да има свой собствен стил. С нещо, по което да се отличава от останалите. Новините са на една страна. Те на всякъде са едни и същи. Важно е да се стремиш да уловиш новината още в зародиш и да проследиш историята си до край. Трудно е обаче малкия град да сме обективни в максимална степен. Всеки познава всеки и се налага текстовете да са сравнително предпазливи. Винаги обаче го има момента, когато слагаш черешката на сладоледа и ти писва да си доброто ченге. Във времето в което живеем вестниците не представят новината като първа медия – силата ни е в обясняването на събитията. Вестникът може това, което останалите не могат - спокойно и с известна дистанция да обясни защо се е случила дадена новина, каква е предисторията й и как вероятно ще се развие. Дългосрочно това ще си остане силата на печатните медии. Целите, които си поставям – това са цели на целия екип - когато разтворим страниците на другия ден – да не ни е срам от труда ни!
- Какво ще пожелаете на колегите си по перо и на всички останали?
- На колегите ще пожелая никога да не забравяме от къде сме тръгнали, през къде сме минали и откъде ще се върнем. Никога не знае човек откъде ще задуха вятъра и накъде ще понесе лодката ни. Когато критикуваме трябва да го правим с твърдата убеденост, че сме прави, да не забравяме добрия тон и да не минаваме границата разделяща личните чувства от реалната ситуация. Няма да е професионално. На всички останали ще кажа – журналистиката е мръсна професия, но все някой трябва да я практикува, макар че, докато дойде време да се наречем истински журналисти тук в Силистра има още хляб да ядем. Нека не ни мразят заради работата, нека се усмихват по-често. Аз съм от хората, на които настроението им се оправя само от един слънчев лъч и ми се иска всички да са като мен. Една усмивка и ведра нотка в гласа са достатъчна предпоставка за хубав ден!

Интервю на Иванка Христова


Ноември 2008 година
Силистра