Безопасен интернет?-2


Образованието, интернет, табута ... бъдеще  

Реформи в образованието, виртуална свобода и табута - горе долу така изглеждат нещата днес. С всяка реформа, с всяка промяна в нормативната уредба, а от там и в практическото й приложение нещата не стават по-розови. Напротив, все повече и повече помътняват. 
Днес директорите се радват на делегирани бюджети. На първо четене изглеждат като добро попадение. Само да не се окаже после, че сме пропуснали мишената – осигуряване на качествено образование на децата ни в подходящи и адекватни на промените условия.
Като радикална определят реформата с оптимизирането на образователната мрежа делегираните бюджети – за финансовия механизъм на реализацията. Все действия, които трябва да доведат не просто до достъп до образование, а до качествено образование, което някак си трудно може да съжителства с маломерни и слети паралелки. 
За всичко това е нужна воля. Воля, която да предпази децата и да ги спаси от риска да останат неграмотни.
От Министерството на образованието година след година спускат национални програми като парашутисти, които имат за цел да улеснят провеждането на мероприятията – било то за оптимизиране, за училищни автобуси, за интеграция т.н. Предвиждаха пари за укрепване на средищните училища, но ... комай децата по ги тегли градското школо като алтернатива. 
Болезнен акт е закриването на едно училище – две мнения по въпроса няма. Закриват се учебните заведения в малките села. А за хората там учението е като религия, а даскалът - като светец. 
Масово навлезе понятието средищно училище. Но в законовите разпоредби има само определение за такова, от което не следва абсолютно нищо. Нужно е то да бъде обвързано с нарочен финансов механизъм за покриване на разходите. Разходи, които обхващат транспорта на децата от съседните населени места, издръжката им, която ако няма плътност на паралелките е ясно, че е няма да е равна на училищата, където има голяма пълняемост. 
Не сме забравили репликата, че парите следват ученика. Освен докарването до училище и връщането на ученика до дома му е повече от задължително да бъде обмислена и целодневната организация на учебно-възпитателния процес. Нещо, което е повече от необходимо.
Защо? Защото децата биват докарвани в средищното училище с автобуси сутрин между 7,30 или 8,00 ч., зависи кога започва първият час, и биват извозвани обратно чак в късния следобед към 16,00 ч. Ако един първолак, чиито часове свършват към 12,00 ч., не е обхванат във форми на целодневна организация на учебно-възпитателния процес, какво би правил той от 12,00 до 16,00 ч., когато автобусът ще тръгне обратно?
Не бива да се забравя, че на това дете трябва да се осигури столово хранене. Нали не си представяме то да бъде на суха храна пет дни в седмицата?!?

ASL/PLS ... 
А само това ли е ... Какво правим с децата в час, какво учат, колко възприемат и какво остава в спомените им от учебния материал са въпроси с повишена трудност.
Днес те пишат на латиница или на фонетика, но колко от подрастващите разчитат кирилицата по клавиатурата? Да не говорим за модерната употреба на цифри вместо букви. За съкращенията няма да говорим. Като че ли са позабравили как е да поздравиш приятел и да го попиташ кой си, откъде си и т.н., ако говорим за свалка в чата. Там всички следват принципа “да не губим време”. Чат-лафовете изместиха добрите стари възклицания – супер, готско, яко е и так далее. Това последното едва и го знаят младежите на възраст под 30 г.
Родители с болка признават, че децата им са неграмотни, че време намират за всичко друго, но не и да прочетат нещо. Майка на тийнейджър сподели, че колкото и да й е мъчно, нищо не може да направи. Сина ми, казва тя, по никакъв начин не мога да го примамя да седне и да чете. Компютърът е основното му забавление, освен ако не е навън с приятели. 
Достатъчно е човек да влезе в чат-каналите и ще установи как е паднала възрастовата граница на участниците в разговорите, но пък в същото време се е повишила компетентността им по теми, изискващи голяма червена точка с надпис +18.

Едва ли на това ги учат в училище?!?
Учи ги животът и по-напредналите в науката техни връстници.
Бедна ни е просто фантазията какво може да научи и види едно дете от необятното пространство в интернет. Проблемът е, че колкото и от време на време да се говори за затваряне на сайтове, конфискуване на техника и т.н., Вв страната ни все още не действа интернет-полиция. Нужно е нон-стоп, 24 часа в денонощието да се следят чат-румовете, за да се проследи кой, защо и как омайва малолетните и непълнолетните дами и господа. Гледаме филми и мислим, че това не може да се случи тук, че нашето дете не прави такива неща ... 
По информация от проучване, направено миналата година в IV клас, децата са образовани, в VIII – неграмотни.
Тийнейджърите ни се нареждат на 42-ро място от общо 57 държави.

 “Не ходя, бате на училище – щот` са ожених ...”
Доста често се сблъскваме с думи от този тип. 
Никой няма точна представа колко са децата, които никога не тръгват на училище. Винаги статистиката казва колко са напуснали класната стая, преди да завършат започнатото образование. Данните сочат, че близо 30 000 ученици отпадат годишно в страната и че по-голяма част от тях са деца от ромски произход.
По данни на Евростат 18% от българските граждани на възраст между 18 и 25 години декларират, че нямат друго образование, освен основно и не посещават никакви курсове за продължаващо обучение.


Отпадането на деца след IV клас е най-големият проблем
Това е най-често срещаното явление. Децата спират да посещават часовете в училище, семейството не обръща внимание, не следи за поведението и случаят е вече изтърван. Това са упреците, които учителите отправят към родителите. Те обаче от своя страна се оправдават, че семейството е икономически затруднено и едва връзват двата края. Децата отиват да работят или се грижат за останалите по-малки на възраст членове на семейството. Превръщат се в деца с работно време – берат билки, събират вторични суровини, не е рядкост да видите малчугани и по строежите да бъркат бетон.
Често самите те се оплакват, че в училище е трудно и скучно. Друго е да си на улицата и да си в непрекъсната ваканция. Имаш време за всичко. За приятелите си, за любимите занимания. Ако не ходят на работа - бездействат и стават лесна плячка за кримиконтингента. Лошо е, че сред тези ученици има и такива, които се водят на училище, правят отсъствия, но никой не алармира, защото така е удобно. 

Проблемът на бъдещето ... 
От деца в непрекъсната ваканция те се превръщат в група на сърдитите млади хора без шансове за утрешния ден. Това са децата, които остават неграмотни сто процента, защото те не завършват средно образование, а някои и основно. Не могат да четат, сричат, затрудняват се дори когато трябва да поставят подпис под някой документ. Големият проблем е, че те стават и социално неграмотни. Отпадат от училище – отпадат и от обществото. Трудно им е да общуват било то с институции, с бъдещи работодатели и т.н. Група, която е обречена на трайна безработица.
Наша и на държавата е грижата да върнем децата в училище, за да не се сблъскаме утре на прага с едно поколение безперспективни хора.



Лирично отклонение

Уморих се…


Уморих се да обичам!
Уморих се да мразя!
Уморих се да страдам!
Уморих се да ме боли!
Уморих се да се лутам в лабиринта на живота!
Уморих се да преодолявам препятствията!
Уморих се да греша!
Уморих се дори да се радвам!
Уморих се да съм виновна!
Уморих се да се боря!
Уморих се да плача и да крещя!
Уморих се от хората наоколо!
Уморих се да ги утешавам!
Уморих се да дишам, да говоря, да се усмихвам!
Уморих се да съм тук!
Уморих се да избирам!
Уморих се да съм сама!
Уморих се от хората!
Уморих се от злобата и завистта!
Уморих се от алчността!
Уморих се от парите!
Уморих се от всичко и всички!

Журналист... „под прикритие”


Отново на училище…
* Тънката нишка ученик-училище


Реших да се върна в ученическите си години и да проверя променило ли се е нещо и ако да – какво и в каква посока!
Ще призная, че малко бях разочарована, но е нормално нещата да не стоят на едно място.
Еволюция…това е процесът за развитие на човека, който бележи миналото, настоящето и бъдещето.
Децата, училището, учителите и родителите…
Вълнуваше ме какво се случва в междучасията и в учебните часове.
Не ставаше въпрос за това, дали децата са подготвени в момента, дали ще ги изпитват, дали ученици и учители ще си знаят уроците.
Исках да усетя атмосферата. Тя е много по-красноречива. Дава по-обширен поглед за някои процеси в обществото.
Малко след като реших да се върна на ученическата скамейка, макар и за два дни, ме подсетиха за филм с участието на Дрю Баримор, която прави журналистическо разследване в учебно заведение, представяйки се за ученичка. Това да го направя аз се оказа трудно, тъй като градът е малък, а и отдавна съм напуснала тази така сладка възраст. Но децата ме приеха с усмивка, поласкани, че съм проявила желание да вляза точно в техния клас. Поласкани, че журналист им обръща внимание.

И така … Ден Първи ...
СОУ “....”…носталгията ме заведе там. Негова възпитаничка съм. Исках да видя нещата отвътре и …. Едва тогава да си правя генерални изводи за днешното поколение….За християнската младеж.
Х-а клас - творци – художници, музиканти и певци.
Защо точно те! Много просто, защото са различни. Винаги възпитаниците на този профил са били по-екстравагантни в облекло, мислене и поведение. По-свободни и не робуващи на стереотипи. Това е нещото, което не се е променило в годините. Нещото, което ме зарадва. Когато съзнанието е свободно от предразсъдъци, тогава е по-лесно да се твори, да се създава нещо ново – одухотворено.
Така ги възприемат и една по-голяма част от преподавателите.
Има обаче и такива, които не харесват различните деца. Иска им се всички да са като от калъп извадени.
Хвала! На тези, които ги подкрепят, въпреки недостатъците на годините и времето, в което живеем.
В първия ден от моето “прикритие” имахме часове по специална подготовка. Целият преди обед бе отделен за рисуване и разпяване.
Класът бе разделен на две. Аз също се “клонирах”, шегувам се…, за да мога да посетя и двете групи.
В този ден певците като че ли бяха по-заети…имаха часове по солфеж…При ….. . Беше интересно да наблюдаваш и по-скоро да чуеш медни загорски гласчета как леко грачат – рано сутринта. Когато кафето още не е изпито, а закуската апетитно наднича от под чина.
Интересно е да видиш отстрани това, което си правил и ти в ученическите си години. Докато някои тактуват с дясната ръка, докато пеят, други използваха времето да попрепишат домашното за следващия час. Нормална практика, която, съм сигурна, не изненадва никого.

Час по рисуване…т.нар. изобразително изкуство
Посреща ме … … художник, за когото казват, че единствената му болка е, че не са го допуснали да довърши изписването на силистренския катедрален храм “Св.св. първоапостоли Петър и Павел” след ремонта преди години.
Душа на творец, усмивка на човек, който разбира младежките увлечения и прощава разсеяността им. И той е бил на техните години и все пак тогава е било по-различно.
Опитва се да им обясни, че казано на по-прост език, че не всичко, което хвърчи, се яде…. Но е нормално още съзнанието им да витае из облаците. Още са на принципа: “Мама меси, тати носи – да живей трудът!”. 
Чувстват го близък, споделят с него, а той проектира отговорите си през знанията си за света, за творците, за художниците от минали векове и техните стилове, за да обясни съвсем прозаични неща. С надеждата, че по този начин ще достигне до артистичната им душевност и нещо ще остане в спомените им за дадения автор и картина.
Трудно е да бъдат удържани в клас, когато е много по-интересно и вълнуващо да отиде в отсрещното кафене на раздумка с приятели. Часът трябва да е интересен, а училището трябва да стане симпатично. Да не бъде възприемано просто като задължение.
Часът преминава странно за мен. Всеки е седнал в любима поза. Ако се търси ред, няма такъв….Като на дискусия новият брой на списание “Егоист” преминава от ръка на ръка и се обсъжда, заедно с учителя. Фотографиите, стилът на изображенията. Какво може да се направи, за да изглеждат по-добре. Интерес предизвиква и присъствието ми. Коментира се даден художник, който е творил, като е следвал принципа “през ключалката”. Наблюдавал е живота, хората…, като е отразявал несъвършенствата им. Тоест естествения им облик. Става въпрос за Едгар Дега. Присъствието на външен човек се оказа подходящо, за да се запознаят младите творци с изкуството на рисувача. Той е наблюдавал зад кулисите балерини, рисувал е жена след баня, наблюдавайкия през ключалката…. Търсел е истинското, неподправеното. Надявам се да запомнят това, което им разказвам, сподели след часа ….. Според него днес децата живеят във визуален свят. Всичко е телевизия. Накъдето и да се обърнеш някой нещо гледа и възприема посредством екрана. Загърбен е светът на книгите. Истината за живота отдавна не е по белите страници изписана от майсторите на словото.
В едната част на стаята бе подреден натюрморт, който чакаше някой да му обърне внимание и да го скицира. Ако не този час, следващия. Рано или късно ще се стигне и до него. Все пак часовете по изобразително изкуство не са само за рисуване, а и за дискусии и запознаване с творчеството на популярни и не толкова известни автори.
За учителя няма проблем в общуването, те чувстват, че той ги обича и зачита по свой собствен си начин. Той влиза в класната стая не само, защото има да им каже нещо и иска да ги научи, а защото иска да чуе и тяхната гледна точка.

… Ден Втори …
Очакват ме часове по български език и литература, история, математика и так далее…
Треска ме тресе, защото в първите два часа ще влезе моят учител по литература и класен ръководител – …. .
Не се е променил…като поведение и стил на работа. Свободен и достъпен. И в същото това време респектиращ и държащ на работата си.
Мимоходом отбелязва новата ученичка в клас /т.е. – Аз/ и факта че съм седнала на моето си място – последния чин, в лявата редичка. Поласкана съм. Все пак това беше преди десет години. Но да оставим емоциите настрана.
Още преди да влезе учителят в час имаше, оживена дискусия за новите шампоани от каталога на “AVON”. Все пак това са част от нещата, които вълнуват девойките на тази възраст.
Урокът е по български…За Средновековието, българския език, книжовността…По регламент, описан в учебника за Х клас, новият материал трябва да бъде прочетен от учениците за седем минути, след което да се подложи на обсъждане и поднасянето на допълнителна информация от страна на учителя. За седем минути се проверява наблюдателността на учениците и способността им да възприемат нова информация.
Странен метод, но интересен.
Нужно е обаче малко повече време, защото все пак часът е първи и е просто “задължително” да има закъснели. 
Дискусията обаче не тръгва динамично. Изненадана оставам от факта, че като наказание, ако ученикът няма учебник, се ползва писането на молба или автобиография – нещо, което по мое време се учеше още в 7 клас. Десетокласниците предпочетоха да разпределят учебниците по един на чин, само и само да не се стига до кандидатстване за работа и представянето на подобен род документ, написан собственоръчно. Замислих се! Нали утре ще завършат средното си образование и ще станат неизменна част от необятния пазар на труда. А за да преуспееш на него, са нужни умения за написването не само на молба и автобиография, но и на мотивационно писмо и други подобни щуротии.

Вторият час по литература е още по-интересен.
На сцената излиза “Хамлет”…

Чели - не чели произведението на гениалния Шекспир – няма значение. Обнадеждаващо е, ако поне някой е гледал екранизацията на трагедията, излъчвана в последно време доста често по кабеларките. Да не говорим, че в ролята на Хамлет имаше и чернокож актьор. Нововъведение, което би трябвало да им е направило впечатление. Но не би!
Тихи възклицания има от типа на:”Не одобрявам поведението на Хамлет!”, когато въпросът е “Какво е впечатлението ви от героя?”. Прави се паралел между прекаления размисъл на Шекспировия герой и липсата на действие до последно и в същото това време прекалената действеност и липсата на всякакъв размисъл и Дон Кихот на Сервантес. Коментирани бяха лудостта, негативизмът, влиянието на големия град върху младежа от малкото село. Свободомислието на Германия, където Хамлет се е образовал и консерватизмът на родната Дания. Как обществото възприема едно действие или бездействие. 
Не за всички обаче това беше интересно. Някои се вълнуваха от менюто, което трябва да се избере за предстоящото отбелязване на коледните и новогодишни празници от класа през декември. Дали да е пилешка пържола или не….малко странно звучи за час по литература, но това бе факт…. 
Разни хора, разни идеали - би възкликнал Щастливеца Алеко Константинов.

Векът на религиозните войни….
/час по история/

Времето бе отделено за примерен тест по история. Векът на религиозните войни бе темата, а въпросите трябваше да подготвят учениците за следващия път, когато на чина ще има само бял лист и химикал, а оценката ще влезе в дневника и може би ще повлия на крайното мнение за първия срок.
Отново имаше гладни, които влязоха със закуска в час, по-странно изглеждаше разходката по средата на учебния час до кошчето за отпадъци, за да изхвърлим празната кофичка от кисело мляко, която явно не можеше да изчака под чина до началото на междучасието. 
Странно беше в уроците да открия термини като “корпоративно общество, бартер, банкрут и т.н.”, когато говорим за Вартоломеевата нощ, за 30-годишната война, за противоречията между католици и протестанти в ХVІІ век.

Прекалената свобода на децата, дадена от родителите, рефлектира върху заниманията в училище. Има неща, с които в днешно време е трудно педагозите да се преборят. Стигаме до въпроса за яйцето и кокошката – дали училището или семейството трябва да се грижат за възпитанието на децата. Едните или другите….или може би това е спектакъл, в който всеки има роля и реплики, определящи финалното действие. Впили поглед в ежедневието, в решаването на социално-икономически проблеми, мама и татко като че ли забравят, че първите седем години са най-важни. Тогава се формира характерът и т.н. Тогава се посява семето на ценностната система, за да берат плодовете й години по-късно.
Има една тънка граница между позициите учител-ученик. Тънка нишка, която днешните млади доста често неусетно сякаш прескачат или късат грубо. 


Да ме прощават младите хора, но сякаш растат преждевременно, опитват се да ни догонят по постъпки и място в живота. Като че ли са много по-възрастни и от своите родители в определени житейски аспекти. 
Не трябва да бързат. Всеки трябва да расте с времето си и да бъде на толкова години, колкото са свещичките на тортата.
Проблемът е някъде другаде. Не е в това дали им е интересно в час и дали след края на урока ще помнят за какво им е разказвано.
Те нямат желание да приемат истината, че времето, прекарано в училище, колкото и невероятно да звучи, ги подготвя и за действителността, която ги чака, завършвайки средното си образование.
Те не знаят какво е да си голям човек, да поемаш отговорност, да се справяш с трудностите, да поемаш успехите и радостта. 
Това научих и от … … в часовете за индивидуална подготовка на певците. Докато заедно с десетокласничката … проверяваха дали девойката е научила разучаваната часове наред народна песен, учителката ми разказа за своя възпитаничка, която преди години редовно отсъствала от часовете по солфеж, когато се разучават нотите, а днес се ядосва, защото всичко това й е нужно в практиката, но времето е отлетяло безвъзвратно.  

А иначе има неща в училище, които времето не може да промени. Малките се гонят по коридорите, по-големите се закачат с тях В междучасието едни бързат да изтичат до лавката, за да утолят глада и жаждата си. Други пък бързат да напуснат района на училището, за да запалят цигара.
Нещо, което сме правили и ние тогава, когато бяхме на техните години. Макар че май изпитвахме доза респект към училището като институция и се криехме по кьошетата, а не стояхме демонстративно отпред. Но това е … Времената се менят, нравите също. 
Не трябва обаче да позволяваме да се променя мястото на училището и учителите в обществото ни. Те са едно от свързващите звена в сложната система, наречена живот. Те разпалват искрата.

Не мислете, че днес децата са лоши. Далеч съм от подобна мисъл.
Те са деца, като всички останали. Умни и красиви. Талантливи и доказали себе си в различни области. Те просто са част от времето, в което живеем. И ако има нещо, което не е както трябва при тях и при връстниците им – то вината е някъде другаде. Вината е в нас, като гражданско общество, за каквото претендираме.
Успех на художниците, аплодисменти за певците и музикантите. Има неща, в които те са просто по-добри от другите.


Сипи тука, бармане ...!

Мисията невъзможна :)
„Обслужване като за бели хора!”
В годините на прехода професии като сервитьор и барман наложиха в общественото мнение визия за некадърници. Едва ли не всеки, който се ориентира към това занятие, значи се е провалил във всяко друго начинание. В миналото също се гледаше с намигване на сервитьорките по кръчмите. Приемаха ги за пропаднали жени – понятие, станало нарицателно за соцреализма. Силно изрусена с блондор, леко дрезгав глас, скъсена черна пола, бяла риза и димяща от устата цигара.
Това обаче бе някога ...
Днес масово ни обслужват млади момичета и момчета, тук-там има ветерани от занаята. Лошото е обаче, че е масово явление заблудата,че това да сервираш пет кафета, едното със сметана и 3 фанти, е нещо лесно и че е лъжица за всяка уста.
Голяма грешка, ако сте последователи на това мислене.
Сервитьорството си е занаят като всички останали. Има изписани дебели книги за това как се посреща клиент в заведение и как се изпраща. От коя страна се поднася чашата с чай или се сменя препълнения като „мелба” пепелник. Но както казах, книгите са дебели и народът няма време да чете и да се образова, тъй щото на нас да ни е кеф после.
Практика е да те посрещат в кафенето със свойското „Здрасти! К`во ша пийш?”. Ти оставаш изумен от „нежното” и „лирично” отношение и обръщение, тъй като влизаш за пръв път точно в това заведение. Въпреки това смотоляваш поръчката си с тайната надежда, че сигурно са те припознали като редовен клиент. Как обаче да пренебрегнеш факта, че всячески се опитват да ти създадат усещане за близост?!
Уговаряш си чакалъчка с френд. Сядате в добре популярно заведение за обществено хранене и развлечение – разбирай кръчма. Ти обаче си махмурлия от предната вечер и решаваш да удариш едно кафе с минерална вода, въпреки че поръчката ти не се вписва в пейзажа на бирата и картофките със сирене, които поръчва приятелят/приятелката ти. Удряш обаче на камък. Кафе по това време на деня – разбирай надвечер – не се сервира. А за чаша вода от „чушмата” – можеш само да си мечтаеш. Тук вече са “виноват” собствениците и управителите на подобни обекти. Сто на сто е тяхно нареждането. Сервира се само минерална вода, а от скоро вече няма услугата „чаша”, в менюто се предлага – „бутилка”. Ми то тогава може да очакваме скоро да спрат малката гроздова и да я заменят с голяма, а ако носите на бой, на тухли и на алкохол, очаквайте задължително 4 х 100 + салата. С пояснението, че нито един от асортиментите не се предлага поединично – „ън блок” му е майката, както казват местните парламентаристи.

Истината е... не там някъде, а просто от другата страна на границата. Излизаш навън, виждаш свят и разбираш, че или там нещо е сбъркано, или тук те правят на будала.
Там никой не слага табелка на вратата на WC –то, че е само за клиентите на заведението. Да не говорим че подобни помещения, наричани някъде restroom, има във всички по-големи магазини, били те хранителни или за дрехи, обувки и т.н. Там също можеш да се отбиеш, когато си на зор и никой няма да те провери за касова бележка дали си пазарувал в обекта им.
Влизаш, освобождаваш напрежението и излизаш, дори ти пожелават Have a nice day!
За чистота, уют и аромати няма да говоря, че се разстройвам.
Другият мит се развенчава, когато поседнеш в крайпътно или друго заведение и още докато ти казват „Добре дошли!”, на масата ти цъфва голя-я-яма-а-а кана с вода и лед, ако е лято. Непрекъснато следят тя да не остава празна. Поръчката и консумацията ви са допълнителна екстра. Още докато избирате какво да хапнете и пийнете, се запознавате с обслужващия ви сервитьор и ви е мило и драго на душата, когато го повикате по име. Така се чувствате някак по-специален. Има места, където масата е покрита с бяла хартия и на ваше разположение има комплект пастели, с които рисувате и се забавлявате, докато приготвят пържолата, гарнирана с пържени зелени домати.
Времето е наистина ВАШЕ. Внимание ви се обръща нон-стоп. Следят дали сте доволни, ако не сте – защо ...и т.н. Не ти вземат чинията под носа, а те питат дали вече е свободна. И когато оставяш задължителния за тяхната страна бакшиш, не се замисляш. Просто защото си се почувствал като V.I.P. персона. Дори и да оставите по-малък бакшиш, няма да поздравят майка ви, а с тъга в очите ще попитат от какво сте били недоволни.
Да не забравя и сепаретата за пушачи и непушачи. Никъде няма да видите маса до маса с табела на едната „За”, а на другата „Не”. Има аспирации на ниво, има дълги коридори и стени, които отделят праволинейните граждани от последователите на Бог ТЮТЮН.
Дори и за тях чуждото законодателство е намерило вратички. Пакет цигари се продава на различна цена във всеки щат, във всеки град – зависи той дали е икономическа столица или е бедно малко градче.
... Да помисля какви кусури има още нашенското обслужване?!?
... А, да!
Най-мразя, когато чета в цветните менюта съдържанието на даден вид салата, а после да открия, че „нещото” в чинията ми няма нищо общо с посоченото. Облизваш се и си правиш сметка – зелена салата, крутони, пилешки хапки, сирене „Пармезан”, бял сос –звучи повече от добре, а реалността ти поднася настъргано зеле, шунка, най-обикновено краве сирене и майонеза – съвпадението е само при препечените хапчици хляб. Изумени може да останете и когато попитате каква бира има и ви отговорят, че трябва да изчакате, за да проверят... По същия начин проявявате търпение, докато правят проверка дали има от любимата ви шкембе чорба, дали водката е изстудена или ще ви я сервират почти на една температура с чашата чай.
Оу, да не забравя! Искате сода с лед и лимон, но се оказва, че кубчетата лед са скъпоструващи и в чашата откривате само едно, което самотно дрънчи. В най-добрия случай ще са две, за да си правят компания.
Винаги съм давала за пример едно меню в Силистра, където пише: „Ако сервитьорката не е усмихната, имате право да я смените!”. Е, как да не ти е после празник за душата почерпката там?!?
Едва ли има вече хора, които да не са свикнали сметката да им се закръгля от обслужващия персонал. При все, че девойките и младежи нямат тия заслуги. Ама сме на принципа “сега за 5 стотинки няма ставам кепазе!”.
Сто процента, че изпускам доста цветисти примери, но материалът за размисъл си мисля, че е достатъчен.
Остава едничка надеждата, че някой може и да си вземе бележка от забележката!

Равносметка

 

След празници всеки си прави равносметка за това, какво е оставил в старата година и как може би стартира новата.
Равносметката в повечето случаи обаче е емоционална, не толкова финансова.
Обичам празниците, защото носят радост и надежди, някаква мистична топлина, сияещи усмивки, домашни гозби, пъстри светлини, а и хората стават като че ли малко по-добри.
В същото това време ...ги мразя. Мразя ги , защото след това си задавам въпроса къде е било чувството ми за радост и къде е била онази мека топлина през останалата част от отишлата си вече година. Като че ли усмивките са се появили само за празничния ден и после изчезват. Ползваме ги и след това обратно в килера. Дали сме станали по-добри, защото това често си пожелаваме, и стигат ли пожеланията до сърцата ни?
Светлинките все още ги има, но съзнаваш, че са отвън на ... тротоара.
В такива моменти " тъмнината сякаш обгръща тялото, мозъкът тръпне от изчисления и май безсмислен и труден ще се окаже опитът, да живеем без ... впечатления. Затварям очите и в тъмното шепна, разговарям със себе си, а може би ... не ?! Замисляме ли се ние "безсмъртните" кой определя, кое е правилно и кое е добре ?! Какво е Животът и кой ще ми каже защо ли съм тук и накъде да вървя ? Кого да обичам ? И как ?"


Писмо

 
Здравей, непознати приятелю!
Пожелаваш ми усмихната седмица. И аз така за теб!
Но аз няма да се усмихвам. Сякаш съм в транс. Не знам какво мисля, какво чувствам, не знам сякаш и къде се намирам. Чувствам се объркана като дете на лунапарк, на което му е трудно да избере дали иска да се вози на виенското колело или да си купи захарен памук, а защо не и двете. Води ме инерцията, живея по навик, усмихвам се по навик, ядосвам се по навик, по навик даже се оплаквам – и то сигурно за неща, които отдавна са отминали и аз съм забравила, че са били като камъче в обувката ми. Засилката обаче е към своя край и ще трябва да се раздвижа. Да скъсам обръчите, които ме задушават.
Странно е. С толкова много приятели, познати и близки и хора защо се чувствам сама и объркана. 
Защо ми е трудно да кажа какво ми тежи. Винаги имам добра дума за приятелите си, винаги имам сили да бъда с тях, когато имат проблем, когато ги боли. Защо ми е трудно да кажа, да изкрещя, че и аз страдам. Страдам защото не искам да съм в тежест на никого. Може би не му е сега времето да разкрия душата си, може би има други по-важни неща. Замълчавам и се питам коя съм аз, че да товаря хорската психика с това, което ме раздира отвътре. Не казвам на глас, че обичам, дори не казвам на глас и че мразя. Не казвам, когато ме боли. Защо да го правя. Няма да има кой да ме чуе. 
Искам приятелите ми да са щастливи. 
Но егоистично ли е ако искам частица от това щастие и за себе си.
Наистина ли съм толкова лоша, колкото казват. Наистина ли не ме бива за нищо, наистина ли измъчвам хората около себе си. Неспособна да бъде щастлива, да обича и да бъде обичана.
Може би го казват, защото и те се чувстват по този начин, но им е по-лесно да наранят, отколкото да признаят собствената си слабост. А ако са прави. Ако наистина съм точно такава.
Кажи ми ти, който не ме познаваш, мога ли да вярвам, че един ден ще се събудя и ще кажа: “Днешният ми ден, наистина е по-добър от вчерашния! Щастлива съм, че отварям очи и поглеждам света!”
Странно е всичко това. Винаги се стремиш да напомниш за себе си по най-незабележимия начин, така че да не се натрапиш….но в следващия миг си даваш сметка, че както и да го направиш, малките жестове винаги се забравят. Онези малки жестове, които карат човек да се чувства специален и ценен. 
Животът сякаш не ни остава и глътка въздух и постоянно ни притиска ...
Кара ни да забравим за ценните за нас хора. Може би това се случва и с приятелите ми. Те може би не искат да ме забравят, но под натиска на обстоятелствата го правят. 
Искам един ден да отида на разходка в горите Тилилиейски, при мечки и индианци, при рибата, която плува в студената вода, при чистотата и безграничието. Там където планините и върховете на дърветата досковат небето. Искам да отида там, за да открия душата си, която виси самотна и никому непотребна на един многовековен бор. Да си я взема при мен нужна и желана.
Казваш, че живота ни се състои от точки….от празно пространство. Доста често се чувствам точно така. Сякаш съм попаднала в многоточие. Заобиколени сме от хора, които често слагат точка на едно или друго – на кариерата си, на безпреспективното живуркане н България. И така сякаш не усещат кога всичко наоколо е точки, точки, точки………………многоточие…………….Празно пространство. Безвъздушно.
Всеки ден се опитваме, докато се уморим, да решим към коя точка да поемем. И винаги знаем, че тази води до друга и т.н.но страшното е, когато интервалите станат дълги и протяжни. Чак ти се иска да се откажеш от достигането на следващата точка. 
Но това е .
Раждаме се, порастваме, срещаме някого, мислим, че го обичаме. Понякога се разделяме или тихо остаряваме, докато гледаме децата ни как се борят с живота. И…. един ден неизбежно умираме…Просто поставяме финалната точка. 
Странно е нали, приятелю?
На какво да се надяваме? В какво да вярваме+ какво да мразим и какво да обичаме?
Но защо точката да е само край…тя може да бъде и начало.
Петък, събота, неделя понеделник – сутрин. Като че всичко е еднакво. Мозъкът ми се превръща в бяло петно – в полусън и полусъзнание. И да ме питаш сега, как се казвам – малко ще ми е трудно. В огледалото виждам нещо като физиономия, ама не точно. Две големи очи, сенки и прошарванията в косите, които всеки месец се опитвам да скрия с поредната доза боя за коса. Сърцето горе-долу работи и в общи линии си е на мястото. 
Понякога се чудя защо изобщо изпадам в такива размисли.
Не знам
Има дни в които чувствам живота си като … поема - голяма, класическа с метафори и светли рими. 
Или като ... нищо. Като едно разпадащо се ... нищо ! 
За мен Животът винаги си е бил поетична-сага и после всичко останало. 
Как ми се искаше да напиша нещо красиво днес ... 
Нещо, което да пренася сред омая на вековни дървета и танцуващите есенни листа .. .
Все си обещавам да го напиша този най-прекрасен текст на света … И така, май откакто изобщо съм се родила ?! Обещавам , че ще бъде нещо специално. Много различно .. Понякога искам да имам прекрасен спомен. Поне един ! 
И той винаги да бъде някъде до мен. Понякога да се събуждам или да заспивам с него. Понякога да го преоткривам ... 
Има едни такива мигове, в които човек си казва : “ Да, това вероятно е щастието ! ” 
Уж си мислил, че много пъти си бил щастлив, но ето го - сега е тук. Можеш да го пипнеш. Да усетиш плътта му. Как мирише. Щастие. 
А Аз стоя пред огледалото и само глупости … Как съм заприличала на сянка в очакване на … нещото . 
Вместо да се усмихвам ... Да летя по улиците и да се радвам на есента - сезона, който обожавам ... В съзнанието ми се катерят спомени, от които точно днес нямам нужда. Ама никаква. 
Но какво мога да направя, като това явно не зависи от мен. Трябва да престана да стоя и да гледам в точки, в огледала, в облаци. Всичко ще е наред. Всичко е толкова хубаво. И най-накрая да седна и напиша нещо приказно ... 
И ли може би трябва ще просто да започна така: "На … Октомври, не помня дали беше неделя или понеделник, бях една от няколкото милиарда хора на Земята. Там ... някъде. Никога няма да го забравя ! Беше толкова хубаво … Беше толкова хубаво, че признавам, не ми стигаха думите. Те се изпокриха някъде. Този път просто думите ме предадоха. Правят го рядко, но се случва ... А и от опит знам, че когато не ми достигат думите, най-вероятно това си е ... щастие. В животът наистина има много важни неща, но тогава, на … Октомври, за пореден път се убедих, че едно от тях е … ” 
Хайде, време е вече да свършвам. Ще се умориш да четеш.



Прегърни слънцето и заради мен. Изпращам ти топлина и усмивки /от второто повече/
Чао!



Житейски мъдрости

Вечното отрицание – болест или призвание

Всеки по пътя на живота си е срещал хора, които са винаги намръщени, недоволни и целият свят им е виновен. Или както казва една близка моя приятелка, сякаш са поели на гърба си бремето на всички живи същества по земята.
Когато обаче си принуден всеки ден, поглеждайки изгрева и настройвайки струните на душата си, че всичко е красиво и емоциите на щастието и любовта ще те преследват до залеза, та дори и след това, да срещаш и онези, които не знаят сякаш защо са на този свят, освен, за да се карат и мърморят, ти идва да изкрещиш, но не от радост, че птичките пеят, а напротив – от болка.
Болест или призвание е вечното отрицание. Състояние на духа, когато не харесваш нищо и никого. Дори, когато новата година вече е дошла и старата си е отишла, те не намират светлина в тунела. Не могат сякаш да приемат, че живота може да бъде и красив, а хората – добри.
Винаги, когато срещнеш подобен представител на вида хомо сапиенс, си задаваш въпроса, той така ли е роден или нещо го е накарало да стане такъв. Дали само на определени хора им се отдава да бъдат сърдити или е заразен вирус, от който трябва да се пазиш. Ваксина – не знам да е открита. Всеки има трудни моменти по пътя, който е поел, но българина сякаш не е устроен така, че да загърбва неволите и да открива радост, дори когато срещне непознат, който се усмихва или стрък цвете подало глава, от съседната пълна с плевели градина.
Може би, колкото и клиширано да звучи, точно усмивката, е тази, която ще спаси света. Не знам чий са думите, но нали знаете, светът е оцелял, защото сее смял. Вярно е, че иде реч за света на Мелпомена, но посочете ми една основателна причина да не се усмихнете, защото сте чули птичка да чурулика или сте срещнали майка с количка и бебе, което любопитно наднича, за да види света навън.
Вярно е също, че животът на всеки един от нас стана изключително труден и често си задаваме въпроса “Това живот ли е?”. Това обаче не ни дава право да се сърдим и да нараняваме хората, които обичаме, с които работим, та дори и тези, които срещаме всеки ден по улицата. Не казвам, когато ти ударят плесница, да подадеш и другата си буза, но когато се сблъскаш с доброта, защо да отвръщаш със злина.
Може би за някои казаното ще прозвучи като слово на будистки гуру, но пък какво толкова…може и да съм права! 
Да се радваме и на малкото, което имаме. Не знаем какво може да ни се случи утре. А когато изгубим нещо е късно да ни боли и тогава да осъзнаваме, че то е било ценно. 
В крайна сметка трябва да гледаме положително на нещата!


За смисълът на живота

Казват, че човек се ражда, живее и умира. Някъде там по средата би трябвало да открие смисъла на живота си. За едни това е раждането на дете. За други натрупването на благосъстояние и преуспяването в обществото. На последното измеренията са многобройни. Политика, търговия и т.н.
Няма да скрия, че аз самата все още не съм намерила отговор на този въпрос. Лутам се като птица в клетка и си мисля, че народът сигурно е прав, когато казва, че даването на нов живот е нещото, за което си струва човек да живее. 
Приятелите казват, че винаги има утре,
ако днешният ден не е бил добър. Какво обаче означава денят да е добър. Въпрос, който отново няма отговор или ако има, то той е даден условно. Не може всичко да върви по мед и масло. Но е важно да знаеш, че когато срещнеш грапавина по пътя, ще се намери някой, който да ти подаде ръка и да ти послужи за опора. 
Стигаме до темата за приятелството.
Какво означава да имаш приятели, малко или много. Означава да има пред кого да споделиш, да излееш мъката си или да изразиш радостта си от нещо хубаво, което ти се е случило. Но това можеш да направиш и пред най-близките си хора. Тези, в семейството. Тяхното доверие в теб и силата им, са нещата, които те крепят. Добрата дума или мълчаливата усмивка. Подадената ръка, потупването по рамото са нещото, за което си струва да живееш. Да, но когато никой не ти казва нищо добро. Когато те оценяват като нищожество, като нещото несполучило в живота. Когато всяка твоя крачка се наблюдава под лупа и ти се стремиш да се доказваш, но без да знаеш защо го правиш. Тогава разбираш, че си в омагьосан кръг.
Наскоро чух реплика, че за да се чувства добре човек до него трябва да има подходящ партньор. 
Или както се казва, в радости и скърби, в здраве и болка...
Борбата за надмощие между двамата е немислима. Да, ама не! Честа практика е, но не за това ми е думата.
Иде реч за онези дребни неща от ежедневието,
които ни карат да се чувстваме наистина живи. За малките неща. За усмивката, добрината и вниманието. Толкова малко е нужно, за да се почувства човек щастлив.
Въпреки всичко отговорът на въпроса за смисълът на живота отново не е ясен. 
Но може би точно това е смисълът. Заветната цел. Живееш, за да разбереш защо, накрая!
Логиката го подсказва. Може би точно и това трябва да направим. Да приемаме философски всичко, което ни се случва, защото от всяка една добрина или злина, научаваме по нещо. Истината явно е в това да живееш така, щото да усетиш и сладостта и горчилката на онова, което ти е дадено. Да се научиш да го пазиш и цениш.

Мъдростта на годините

Така ще ни е по-леко….
• Когато изпратим залеза и посрещнем изгрева


Така започна случайната ми среща с един старец от ромски произход. На една пейка в една градинка.
Дойде при мен с протегната ръка. Вече бях готова да му кажа, че пари нямам, но останах почти изненадана, когато видях, че държи в ръката си един старовремски джобен часовник. Питаше ме колко е часът, защото не виждаше циферблата. Отговорих му и той седна на съседната пейка успокоен, че има време, докато дойдат да го приберат дъщеря му и внучката му. След малко пак понечи да попита нещо и аз пак бях готова да му кажа, че пари нямам, а бих му дала една цигара, но той ми каза нещо, което вече окончателно ме довърши. Започна да ми говори, за това, което чул по новините - че сме влизали в НАТО и че сме щели да ставаме членки на Европейския съюз. Не знаел какво означава това, но сигурно щяло да бъде за доброто на страната ни. Такова било усещането му. Така и не разбрах как се казва. За мен си остана старият циганин, от който чух доста любопитна история.
Историята на неговото семейство. История, която не се различава почти по нищо от житието и битието на всички останали. В същото време обаче имаше в нея мъдрост и истина. Може и да ме е излъгал нещо, може и да преувеличел. Но като че ли това няма значение.
Навярно някой си мисли, че сега ще разкажа историята на един просяк. Да,така е. Но не на факта, че проси по силистренските улици, ще наблегна. 
Стана ми жал за мен и за останалите, чиито намръщени лица срещам всеки ден. Намръщени от беднотията, мизерията, проблемите, ежедневието, напрежението, сивотата. Стана ми жал, че малко се усмихваме. Той също не бе весел, но сякаш по-леко приемаше съдбата си. Измъчваше се и в същото време даваше да се разбере, че и това ще мине. Че друг ден ще дойде и той може би ще е по-добър от останалите. Може би от произхода ще да му е примиреността, че това, което ни се случва, е съдба и каквото и да правим, не може да избягаме от нея. Така че е по-добре май да я приемем с добрите и лошите й страни….
Разказа ми старецът, че има трима сина. Помощ от тях няма. От големия и не търсел, щото бил болнав - и той, и снахата. Да можел, той щял да се грижи за тях, ама пенсията не стигала. Сега живеел при дъщеря си и внучката си. Питах го те работят ли, имат ли някакви доходи. Отговори отрицателно. Получавали някакви помощи. Мързеливи били. Възмути се, че внучката му била 16-годишна, но хич не обичала да се труди. Викам му: “Що не учи?. Поне средно образование да има.” Питам го дали е женена. “Естествено, че е.”, казва. Добре де, казвам, що ги жените толкова рано, що ги не пращате на училище?” Традицията обаче си е традиция и без много думи той отговори: “Абе, тя нашата работа – циганска работа, остави се!”. Нямаше нужда от коментар. Думите му си тежаха на мястото.
Разказа ми за средния си син – бил в затвора, за убийство. Той бил най-добър от всичките му деца. Учудих се. Добър, пък лежи за убийство. Оказа, че буйна кръв имал и в казармата направил белята. Не го оправдава, но го чака с нетърпение, за да му е опора в оставащите му дни, месеци, пък, дай Боже, и години. Най-малкият му син - най-зле бил. И мързелив, и незаинтересован – жена му и тя. Заминал в чужбина със снахата и децата и ни вест, ни кост от него. Не изпратил и 1 лв. за поманата на майка си, с тъга в гласа си сподели старецът. Той трябвало да се погрижи за купуването на овена /така се правело при тях/ и т.н. Просел, защото парите не стигали.
Силистренци разправят, че навремето старият циганин бил златар. Може и да е вярно. Може и парици да си има скътани. Няма невъзможни неща. Но дори и да има, негови са си. Не за това ми е думата обаче….
С треперещ глас разказа как е работел навремето по строителни бригади. Как двоен надник е припечелвал. Как е женил синовете си и как е купувал булките им. Разказа ми, че плащал от 20 до 80 хил. златни монети. Как кола е купувал и т.н., както си му е редът според циганските обичаи. Не съжалява, но му е мъчно, че сега няма кой да го погледне. Поне така каза.
Реших да напиша какво ме впечатли, а не да ходя да проверявам дали ме е излъгал или е казал истината. Тъгата му беше неподправена и истинска, а ако не е била, то значи, че всеки един от Холивуд би могъл да му завиди на майсторството.
Всъщност впечатлена бях от това, че човешките радости и тегоби, нямат етнос, нямат религия, нямат цвят. Не че досега бях мислила по друг начин. Но този разговор ме накара да разбера, че всъщност животът е един и всеки ден от него, всеки миг ще трябва да ги изживяваме така, щото сякаш са последните. Не си струва да понасяме на плещите си проблемите на целия свят. Нашите са ни достатъчно. Всъщност разбрах, че е по-добре да се усмихнем и на радостта си, и на тъгата си. 
Така ще ни е по-леко - когато изпратим залеза и посрещнем изгрева на новия ден….


Интеграция на малцинствата


декември`2005
Георги КОРИТАРОВ: 
“Проблем сред етническите общности има и той е сериозен!”


Темата, която Георги Коритаров, журналист от радио “Нова Европа”, представи пред участниците в медийния семинар, организиран от сдружението за партньорство и подкрепа на гражданската общност “Болкан Асист”, бе свързана с отразяването на проблемите на гражданското общество – малцинства в неравностойно положение, форми на управление и пряка демокрация. Коментирана бе неравнопоставеността на малцинствата в българското общество. Дискусията започна с въпроса “Табу ли е десеграгацията за българският елит?”, или казано с по-прости думи, имат ли реална представа политиците ни за живота и бита на малцинствените групи.
В публичното пространство доста често се говори за проекти, касаещи подобряването на живота на ромите. Печелят се европейски пари за това, но на практика резултати няма. Частични са случаите, когато нещо се прави наистина, когато неправителствените организации са безкористни с изпълнението на дейностите, които са защитили.
В тази връзка Георги Коритаров бе любезен да отговори и на следните ми въпроси:
- Г-н Коритаров не смятате ли, че с понятия като интеграция на малцинствата и десегрегация вече се спекулира? 

- На практика трябва да започнем да правим разлика между говоренето и реалната картина. Фактът, че има страшно много неправителствени организации, които целенасочено се занимават с такива проблеми, е едно от доказателствата. Тяхната същинска дейност действително е насочена към усвояването на средства. Те живеят като НПО-номенклатура. Огромен риск е това, че от една страна се създава впечатление за непрекъснато говорене и ако човек се ограничи само да слуша, ще остане с впечатлението, че не проблемът е решен, а едва ли не, че проблем няма и че се преекспонира. Истината е, че за това говорене се получават пари. Това обаче в никакъв случай не означава, че проблем с интеграцията на ромите няма. Напротив, той се задълбочава все повече и повече именно вследствие на това непрекъснато говорене.
 - Случайно ли е, че толкова пари се дават от различни донори за писане и реализиране на проекти, касаещи етническите общности? Не мислите ли, че, погледнатоотстрани, някой, някъде дава някакви пари за промяна на условията на живот и съществуване на ромите само и само да не ги пускаме из Европа в търсене на щастието?

 - Вярно е, че парите за такива проекти не се дават случайно, но това е доста груба конструкция на проблема. Тези хора действително имат нужда от допълнителна инвестиция, но тя трябва да бъде насочена така, че да има реална възвращаемост. Да може да се усети наистина ново качество в живота. Ново качество на житейския подход към тях. И ако има смисъл медиите да се намесят, то е да се опитат да присъединят говоренето за тези проблеми към практиката. Драмата е в това, че има разминаване между практиката, реалния живот и говоренето.
- Как ромите оценяват състоянието си?

- Тяхната самооценка е катастрофална. Това, че на нас отстрани ни се струва, че едва ли не те живеят добре си мисля, че е по-важно това как те се чувстват. Защото човек може да изглежда добре, но в същото това време душевният му мир да е разстроен. И в този ред на мисли не е ли по-важно как се чувствате Вие, а не какво мислят другите за Вас? В повечето случаи, когато попитаме ромите как живеят, те казват :”Ние се чувстваме онеправдани!” А щом те се чувстват така, значи наистина има някакъв проблем, който ги засяга, защото те непрекъснато казват това. Ако една малцинствена общност започне да живее добре, тя няма да го крие. Пример за това са българските турци. Факт е, че след възродителния процес те получиха своя политическа партия, която зае доста важни позиции в живота на страната ни. Няма да е убедително, ако някой от тази етническа група каже, че живее зле. Днес те живеят със степени по-интегрирано отколкото е било преди 15 години. Те са тези, които формулираха понятието “български етнически модел, и те са тези, които вече от позицията на част от управляващата коалиция дават идеи как да се решават проблемите на другите етнически общности. Тук има степен на обективност, която винаги присъства, и щом има някакво качествено подобрение на определен начин на живот, то не може да се скрие.
 - Универсално ли е решението да се реализират дискусии на тази тема и да се изговарят нещата?

 - Не, не казвам, че това е така. Не сме ние тези, които могат да го решат. Но ние журналистите, можем да помогнем говоренето да се нормализира. Да направим дискусията не еуфорична и претенциозна, а хуманна.
 - Не смятате ли, че процесът на интеграция трябва да бъде двустранен. Ако те нямат желанието да се интегрират, едва ли някой може да ги накара. Те се чувстват подтиснати и нещастни, но какво правят, за да се промени това, обикновените роми, не техните лидери и НПО-та? В крайна сметка турците търсят работа, искат да работят, да учат и т.н., за да подобрят качеството си на живот. Докато при ромите е обратното. Вярно е, че държавата не им предлага кой знае какви възможности. Те самите са маргинализирана общност, но и не полагат усилия да излязат от това положение.

- Това, което казвате, е констатация на външния поглед към проблемите им. Вярно е, че е точно така, но отразява едно по-различно състояние. Ако това звучи като един упрек към ромите, погледнато от позицията на едно изследване, направено от Агенцията за социални анализи за етническите аспекти на бедността в годините на прехода, се оказва, че от научна гледна точка има друго наименование. И то е много страшно. Погледнато през тези данни, се оказва, че трайната бедност, в която тези хора са поставени, възпроизвежда един културен стереотип на маргиналността. Това обрича на социална безперспективност поколения наред. В един момент те влизат в ролята на удавник, който не може да се спаси, защото е навлязъл във водовъртеж. В този смисъл тезата на това изследване бе, че колкото по-ниско образован е един ром, толкова по-трудно ще може да промени нещата около себе си. Има редица фактори, които поддържат това възпроизводство на ромската общност в най-ниските социални сфери. Едно от тях е липсата на качествено образование, като основен фактор на бедност. 
 - Добре. Липсата на образоване е фактор за бедност. Но тях никой не ги спира да ходят на училище. В същото това време има деца на български социално слаби семейства, които посещават училищата, въпреки, че бедността е и техен спътник.

 - Вярно е, но инерцията в тези общности е много силна. Чиста случайност е, ако някой пробие. Целта на държавата е да създаде условия на живот. А целта на журналистите трябва да бъде създаване на условия за дебат, как да се създадат тези условия, за да се дестабилизира този процес на инерция и обгрижване, наследено от годините, което не решава проблемите на ромите, напротив - задълбочава ги.
 - Говорите за проучването на Агенцията за социални анализи на проф. Лилия Димова. В това изследване обаче става въпрос за обедняването в годините на прехода не само на ромите, но и на българите и турци. И графиките са почти идентични. Проблемът според мен се крие в онези, които използват данните от изследването. Онези, които на практика трябва да работят за промяната, а именно политиците. Допустимо ли е политическа партия да събере на едно място ромски лидери, да им представи това проучване, като акцентира върху състоянието на ромите и как другите не ги е грижа за тях? Същото това проучване показва, че всеки един представител на ромската общност има с 60 % по-висок шанс да се спаси от бедността, ако промени степента си на образование само с една степен от тази, която има. Създават се условия – храна, дрехи, топлина, а ромските семейства пускат децата си на училище в началото и после си ги прибират. 

- Това е нещото, от което трябва да излезем. Фактът, че се опитваме да създадем добри условия за ромската общност, и в същото това време тяхното поведение едва ли не на отричане са процеси, които не си противоречат, а доказват, че се въртим в един омагьосан кръг. Те трябва да бъдат накарани публично да признаят, че опити се правят, да бъдат попитани какво още искат и да бъдат накарани да поемат отговорността за бездействието си.



Местопрестъпление … Интернет!

Да сърфираш във виртуалното пространство…нищо лошо няма в това. Да научаваш нови неща. Да се запознаваш с нови и нови интересни хора от различни точки не само на страната, но и на света. Каква обаче ти е гаранцията, че този, с когото си говориш, е същият, за който се представя. Такава няма. Никой не раздава гаранционни карти за някакъв си срок от време - без значение какъв. Защо казвам това? Не един и два са сайтовете за запознанства. Цветни картинки те примамват и ти казват да откриеш света на любовта - споделената. Как ще откриеш или поне ще се опиташ да откриеш подходящата си половинка? Дотук пак нищо лошо…

Но какво се случва, като се регистрираш? Попълваш данни, които остават само за консумация на администратора на страницата. Пишеш какъв искаш да е човекът, когото търсиш – висок, нисък, слаб, дебел, плешив, дългокос – няма проблем. Но какво се случва? Няколко на хиляда сигурно са случаите, когато попадаш на хора, които наистина търсят онази част на сърцето си, която ще ги накара да се чувстват пълноценни. Преобладават типовете и мацките, които са решили да кръшнат. Разменят се снимки, кои истински, кои не… абе, не море, а океан от любов в уеб-пространството на глобалната мрежа. Когато става въпрос за зрели хора, те все пак носят глави на раменете си, но е ежедневие да решиш да влезеш в чата, за да се поразтовариш от напрегнатия делник и да ти се включат, както се казва, “мъже” на по 13-15 години, които да ти направят густото и да ти свалят звезди от небето. Все едно игла в купа сено търсиш, докато намериш събеседник, който ти отговаря и на акъла и на образованието. Такава е приказката. А що се отнася до псевдонимите, там все едно се намираш в царството на XXL, след полунощ. Направо се изчервявам като си помисля…
Свят широк, шарен и забавен. Това е интернет. Там, казват, можеш да откриеш всичко. За предимствата на информираността няма да говорим сега. Става въпрос за развлекателните капани. Вирусите също ги оставяме настрана. Това всеки поне веднъж в живота си го е опитал – как му се скапва харддиска, от много разхождане от страница на страница.
Капаните на тайнствеността…. За тях става въпрос. Ще ви разкажа една много простичка и в същото време много съдържателна случка. Разказа ми я един приятел:

Тринадесетгодишната М. Х. редовно влизала в чата, за да си говори с приятел, с когото се запознала в мрежата. Човекът отсреща, който се представял за момче на нейната възраст, бил забавен и момичето с нетърпение очаквало срещите си с него в ICQ-то. Един ден нейният онлайн-приятел й предлага да се срещнат и на живо. М. Х. Споделя пред майка си за предложената й среща. Майката не иска да ограничава контактите на щерка си, но взема предпазни мерки и разрешава на малката чатърка да отиде на срещата само ако и тя присъства на нея. М. Х. с радост съобщава новината на приятеля си от чата, като го предупреждава, че и майка й ще дойде. Това е последния път, в който говори с него, защото от този момент той изчезва и повече не й се обажда. Дали това наистина е било 13-годишно момче, М. Х. няма да разбере.

Може обаче с нея да е говорил и педофил. За щастие, този случай, който става в София, завършва без лоши последици заради предпазливостта на момичето и майка й. Какво обаче би станало, ако детето не бе толкова съзнателно и не бе споделило с майка си? Какво би се случило тогава?...Тук става въпрос за 13-годишно момиче. Подобни опасности обаче дебнат всеки един от нас – без значение дали сме пълнолетни или не. Представете си само, че се развие като в сапунена опера - любов от «пръв чат» и в един щастлив момент девойката или младежът отидат на среща с любимия човек, за да се уверят, че очите му наистина са бисерно сини, а косата пясъчноруса... травмите след това могат да бъдат не само психически, но и физически.

Човек е голям, колкото мечтите си

Един живот като приказка

Какви са мечтите ни? 
Какви са очакванията ни от живота? 
Какво искаме да ни се случи?
Всеки ден си задавам този въпрос и не мога да си отговоря. Знам само едно – искам да съм щастлива. Какво обаче означава да си щастлив? Не знам. Искам просто да не страдам. Искам да не ме боли. Искам да се усмихвам, но не насила. Не искам като клоуните да плача, когато изтрия маската от лицето си. Егоист не съм. Искам това да се случва на всеки….Звуча почти като дете от детската градина, което тропайки с краче заявява, че не иска да има войни и гладни деца по света. Но на практика е точно така. 
Искам късче от дъгата. Искам късче небе. Искам в полет да се впусна и да открия рая. 
Толкова много ли искам?
Не знам.
Ако си дал … Ако си дал искрица огън … Ако си дал частица от себе си, то не си живял напразно!
Рефренът е добре познат! 
Но всичко това го има само в приказките … 
Само там доброто винаги побеждава злото и само там принцът се появява на бял кон , за да събуди принцесата от дългия сън … 
Само там … в приказките.



За свободата на словото и печата ...

август 2005 година

За свободата на словото и печата …
* За Първата поправка на американската конституция

През юли т.г. американската журналистка Джудит Милър, репортер на “Ню Йорк Таймс” бе вкарана в ареста след като отказа да издаде източниците си на информация. 
/Б.а. - на снимката - работното място на Джудит Милър/

Че няма да наруши обещанието си и да издаде информаторите си тя е заявила категорично по време на делото, разследващо кой от админстрацията на президента Джордж Буш е разконспирирал името на ЦРУ-агент пред американските медии. 
Американските журналисти се надяват всичко да завърши благополучно. Тя обаче ще остане в ареста до октомври, когато т.нар «Голямо жури» ще реши дали да я освободи или да заведе дело срещу нея с обвинителен акт. Това разказа директорът на «Фрийдом форум» /Организация занимаваща се със свободата на словото и печата и достъпа до информация във Вашингтон/. Тя е упорита и докрай ще защитава самоличността на източника си, заяви колегата й от отдела за разследваща журналистика към “Ню Йорк Таймс” Кристофър Дрю - /на снимката - заедно с Кристина Кръстева, Милена Илиева и Боряна Генчева/. С времето делото постепенно се е превърнало в случай разискващ свободата и независимостта на пресата.
Разследващия тим на “Ню Йорк Таймс” има в актива си многобройни журналистически награди. Сред историите изнесени на страниците на изданието са такива разкриващи корупция по различни стъпала на властта, недобре свършена работа по канализацията на един от градските квартали, разпространението на некачествени лекарствени средства и др. В историята на вестника ще останат и седемте награди “Пулицър” спечелени за миналата година, когато са били отличени писмените и снимкови материали им за войните в Афганистан и Ирак. това е било паметен миг, сподели Кристофър Дрю, тъй като преди това други медии са печелили по не повече от три “Пулицър”-а.
В съда Джудит Милър е заявила, че ако журналистите не могат да пазят своята конфиденциална информация, то тогава не биха могли да изпълняват задълженията си и да функционират като свободни и независими медии. Карл Роув, съветник на американския президент Джордж Буш и известен като неговия гуру, е тайнственият информатор на журналиста от списание "Тайм" Матю Купър по случая "Валъри Плейм". Роув е издал името на агентката на ЦРУ Валъри Плейм, работеща под прикритие.В същото това време обаче Джудит Милър и изданието й продължават да упорстват и да не разгласяват името на източниците, с които тя е работила.

Съвсем наскоро в САЩ бе разкрит друг тайнствен източник, известен като Дълбокото гърло. Той подаде информация на репортери и така гръмна скандалът "Уотъргейт", довел до оставката на президента Ричард Никсън през 1974 г. Информаторът се оказа бившият заместник-директор на ФБР Марк Фелт. Журналистите от в. "Вашингтон пост" Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн публикуваха разследването си за подслушването на щабквартирата на Демократическата партия във Вашингтон през 1972 г.
Не е за вярване, но на практика пресата в САЩ не е толкова свободна като българската, грешното впечатление идва от възможностите и финансовите ресурси, с които журналистите от другата страна океана разполагат. Въпреки, че преди повече от 200 години е приета първата поправка на американската конституция, която забранява приемането на закони ограничаващи свободата на печата. 
В началото на годината, когато президента Джордж Буш, който, като се закле за втория си мандат на 20 януари, употреби 42 пъти в речта си думата "свобода", над 50 големи американски медии и журналистически организации са взели участие в националната “Седмица на светлината”. Идеята на инициативата е всички печатни и електронни медии да се борят срещу засекретяването на управленските действия след терористичните нападения от 11 септември 2001 година, както и срещу преследването на журналистите от съдебните власти, заради отказа им да назовават източниците си на информация. 
Джудит Милър не е единствената преследвана от съдебната система. Налице е тенденция, която изнервя журналистическото братство. Съдебни битки се водят от още 16 репортери и 14 медии, от Ню Йорк, Вашингтон и Сан Франциско. 

Любопитен е случаят с 55-годишния телевизионен репортер Джим Тарикани, който от декември няма право да напуска дома си в Провидънс, Род Айлънд, е следният: видеозапис на ФБР засякъл как бивш кметски съветник получава $1000 подкуп. Той послужил като доказателство пред съда по дело срещу общинари в Провидънс, довело до присъди затвор, включително и на кмета Винсент Сианси. Записът попаднал неизвестно как в ръцете на Тарикани и той го излъчил. Тъй като тогава тече дело, това е доказателствен материал, който не бива да се изнася от съда. Специално назначен прокурор разследва три години кой е източникът на Тарикани, но удря на камък. Точно преди година съдът наложи на журналиста по 1000 долара глоба за всеки ден, докато не съобщи източника си. В гилдията обаче подобно нещо е табу и Тарикани остава докрай верен на професионалния си дълг. Той започва да обжалва присъдата, но междувременно получава и половин година домашен арест. Делото още не е приключило.
Миналото лято федерален съдия във Вашингтон осъди петима журналисти за неподчинение на съда, защото отказаха да съобщят кой им е дал информация за учения Вен Хо Ли, работил в Националната лаборатория в Лос Аламос. През 1999 г. той бе обвинен от ФБР в 59 нарушения при боравене с информация за ядрените оръжия. Ученият обаче отрече да е бил нечий шпионин и тъй като не бяха намерени доказателства срещу него, тогавашният президент Бил Клинтън му изпрати извинение.
ФБР се изложи, но съдът не си извади поука и пое риска да се изложи още повече, като се хвърли да преследва журналисти. Федерален съдия осъди всеки от тях на 500 долара глоба на ден, докато не разкрият кой им е давал информация по неговото свръхсекретно дело. Сумите засега не се изплащат, защото засегнатите медии – Асошиейтед прес, "Ню Йорк таймс", "Лос Анжелис таймс", Ей Би Си и Си Ен Ен, обжалват. Зад тях е цялата журналистическа общност, защото в САЩ има голяма роля прецедентното право и ако съдебната власт се наложи над медиите, повече никой няма да може да пази в тайна източниците си на информация.


На практика се оказва, че в това отношение САЩ изостават от законодателството в Европа.
Още през 1996 година на Стария континент е призната закрилата на източниците на информация чрез делото "Гудуин срещу Обединеното кралство". 
Дори България има гласуван текст, който ни пази от преследване заради анонимните източници на информация. Става въпрос за чл. 19 от Закона за достъп до обществената информация. Според него "Достъпът до информацията се осъществява при спазване и балансиране на принципите за прозрачност и икономическа свобода, а също така и за защита на личната информация, търговската тайна и тайната на източниците на средствата за масова информация, пожелали анонимност". 


30 септември - Ден на преводача

Стойко Стойков – гражданин на света!
За българските групи той е майка и баща!


Стойко Стойков – за групите, с които работи вече 15 години, откакто е стъпил на американска земя – той е и майка, и баща…
Завършва английската гимназия в Русе, години след това работи с българска строителна фирма в Египет и други арабски страна. На фона на Хеопсовата пирамида дава сърцето си на втората си съпруга.
Заедно с нея пристига в Ню Йорк през 1989 година, преди още да започнат промените в България.
Перипетиите и трудностите са много. Попадаш на непознато място сред непознати хора и най-малкото, което очакваш, е да те приемат те. Не се и замисляш за това дали ти ги приемаш. 
Излизайки от летището в Ню Йорк, първата мисъл, която преминава през главата му, е :”Тук съм като у дома! Искам да живея тук! Харесва ми!”. Това, с което е трудно да свикне в началото, е жегата и влагата, но бързо се аклиматизира. Просто няма избор, както се казва. 
Странното, че никога не се е чувствал чужденец, където и да е. Такъв е натюрелът му. Гражданин на света. 
Както пише за него преди две години в.”24 часа” – започва като разносвач на пици, за да стигне до преводач на Колин Пауъл. Когато последният пристига в България Стойко е нейде из Америка с поредната българска група. По спешност обаче се налага да се качи на първия самолет, за да пристигне в София и да превежда на Колин Пауъл. Преди самото изявление на американец пред насъбралото се множество в столицата са били уточнявани няколко варианта на изказването. С него е разполагал и Стойко като преводач, така обаче гостът решава, че ще импровизира и започва да говори за българското и американското знамена, които се ветреят точно в този момент пред взора му, за това, как двете държави трябва да си помагат, при което само бързата реакция и обиграност помагат да не стане гаф – тоест да се получи пауза в превода. Не за друго, но когато знаеш какво конкретно ще се каже, е нормално реакциите да са по-забавени. Това обаче за Стойко е нещо непознато. Винаги е нащрек. Дори, когато има неудобни моменти.
Ежедневието му – разнообразно, откъдето и да го погледнеш.
 Макар и да се занимава с преводи, ден с ден не си приличат. Опознал е една голяма част от американските градове така, както много българи не познават родната си страна. Познава бита, навиците и улиците на малки и големи щати.
Както се казва, знае в кой ресторант каква кухня готвят, къде пускат пушачи и къде не…Стига обаче някоя новоприета наредба да не го изненада, така както се случи в Медисън, Уисконсин. Уж пушенето разрешено, а се оказва, че току преди месец хората гласували тотална забрана на всякакви цигари – не само в администрации, но и в заведенията – без значение дали масите са навън или вътре. 
Кое е най-ценното качество за един преводач…
Кое е то, могат да кажат хората, които са имали работа с този род хора. Ценно е, че Стойко е от тези, които отдавна са свалили розовите очила и нито за миг не се опитва да убеди нашенци, че Америка е велика страна и че трябва едва ли не да си стягаме куфарите и да се изнасяме отвъд Океана. 
Факт е, че и Америка си има своите социално слаби, своите просяци, които спят по пейките. Америка не е само небостъргачи и неонови рекламни табла на всеки ъгъл, или пък заведенията за бързо хранене, тип “Макдоналдс”.
Вярно е, че България не му липсва, поне така споделя самият той. Не се е замислял да се връща тук…,но е запазил добри спомени. Почти всяка година си идва, по една или друга причина. Единият му син работи и живее в Щатите. На малкия обаче не му понесло и се върнал в България.
Запазил е вкуса си към българската кухня, музика и литература.
Добри спомени е запазил и за човека, благодарение на когото пристига в Щатите – американския археолог, с когото се е запознал в Египет. Три месеца той и съпругата му живеят във вилата му във Флорида. На негова издръжка са, докато се поогледат и се ориентират в обстановката. Оказва се, че американецът въпреки че се занимава с археология, бил и милионер. Неговата фамилия била сред 500-те най-богати в Америка.
Когато започва да работи за Държавния департамент на САЩ, се преместват във Вашингтон. Непрекъснато получава и поръчки за преводи на договори и различни видове документи на всякакво ниво.

Най-смешната случка от професионалния му живот или поне тази, която разказва с удоволствие, е свързана с едно гостуване на Бойко Борисов в Щатите, когато е имал среща със свои колеги-полицаи. Стойко е превеждал на американците, а с генерал-лейтената е имало преводачка. Когато бат`Бойко изтърсва, че полицията в България мачка престъпността, както се мачка таралеж с голо дупе, жената се изчервява и отказва да преведе това, а Борисов се усмихва, поглежда Стойко в очите и казва: “Айде да те видя сега, как ще им го кажеш!”. Той обаче е познал – преводът е буквален, кой каквото казва да му мисли, аз съм длъжен да го кажа, заявява Стойко Стойков. Разбира се, когато е имало случаи, които биха довели до конфликт или конфузни ситуации – премервам нещата. Няма да правим дипломатически скандали от незнанието, заявява той. 

Правят опит да открият галерия за български творци, но не успяват да я задържат дълго време. Влагат пари и в България, откривайки шивашка фирма в Русе с цел да дадат работа на хората точно в годините на най-висока безработица. За управител назначават приятелка на жена му, но ….остават разочаровани. От некоректното й отношение. Остават разочаровани и от псевдобългарската трудолюбивост. Като че ли в последните години сме забравили да работим или ни харесва да мързелуваме и хитруваме, споделя с болка Стойко. 
Вярно е и, че когато пристигнем в чужбина, тогава показваме най-добрата си страна, ако това го правим и в България, тогава няма да са ни виновни политиците и нещата от само себе си ще се оправят, категоричен е той.

Никога не е мечтал да живее в Америка, но ето, че е тук и е доволен. 
Дванадесет години живее във Вашингтон, тъй като стандартът е по-висок и е трудно, се преместват преди три години на брега на Тихия океан в Тампа бей, Флорида. Там открива агенция за недвижими имоти. С тази дейност днес се занимава главно съпругата му, той непрекъснато е на път. Но въпреки това, когато има нужда, дава ценни съвети по телефона. 

За да се справи човек с чуждата страна, с чуждия език 
Стойко е категоричен, че трябва силно да го поискаш. Ако непрекъснато се убеждаваш, че хората са различни, че няма да се справиш, че нищо не разбираш…нямаш шанс да успееш. Майката му е позитивизмът. Американците не ни превъзхождат с нищо. Просто животът им е уреден по друг начин, живеят и играят по правилата. 

Никога не съжалява за нещата, които не е или е направил.
Приема философски, всичко, което се случва.
Ако един път си пътешествал със Стойко, трудно ще приемеш някой друг в неговата роля. Той нито за миг не си позволява да се почувства уморен и да откаже да помогне, дори и да става въпрос за нещо елементарно.
Той е преводач и водач на групата. Тя има нужда от него. Може да е за всичко – от най-дребното до най-мащабното. Искаш да си купиш кафе и не знаеш езика, Стойко е до теб. Не можеш да се справиш с билета в метрото – той пак е там. Боли те главата – той преживява с теб твоето неразполежение. Хваща те за ръката и те води в аптеката. Проследява после оздравяването ти. Събужда те сутрин. Гладен ли си, жаден ли си – всичко това е на неговите плещи.

Забързан, с чанта на рамо, кафе в едната и цигара в другата ръка. Пуши в движение, защото няма време да се спре спокойно на едно място. Иска да покаже на питомците си всичко, защото времето е ограничено и няма място за разтакаване. Иска да им разкаже за тази или онази улица, паметник, парк или небостъргач. Фен е на кафето от веригата “Старбакс” – в Америка ги има на всеки ъгъл. Пуши “Марлборо” и обича да слуша Андреа Бочели. Пада си и по рок-музиката. Обича шопска салата с ракия. Като всеки българин.
Дори да се чувства добре в Америка, дори и да му харесва този начин на живот. Той ще си остане българин.
Стойко от Русе. 




Да бъдем информирани ...2

Джоузеф Пулицър – баща на “жълтата преса”

Още през миналия век Джоузеф Пулицър и Уилям Рандолф Хърст се надпреварват да публикуват истории, които биха накарали дори днешната жълта преса да се изчерви от срам.
На практика именно те са бащи на онази журналистика, която днес изкарва на показ т.нар. «кирливи ризи» на публичните личности. Той влиза в ролятана кръстоносец и говорител на демокрацията. Пулицър е човека, който вдига стандартите в професията във време, когато журналистиката не е била най-добиря начин за изкарване на прехраната.
За края на 19-и век името Джоузеф Пулицър е синоним на американската журналистика. Унгарският евреин е един от идеолозите на "жълтата" преса. Въвлечен в битката за по-високи тиражи, Пулицър не се свени от иновации - а това значи по-шарена и сензационна преса. Неговите издания "Ню Йорк уърлд" и "Сейнт Луис пост-диспатч" променят представата за журналистиката.
Един от най-успешните вестникари в САЩ, той е истински пионер в своята област. Пулицър е първият, който посочва нуждата от университетско обучение по журналистика. Благодарение на неговата проницателност днес наградата "Пулицър" има такова влияние върху журналистиката, литературата, музиката и драмата.

През 1904 г. в своето завещание Джоузеф Пулицър предвижда бъдещата награда да стимулира постиженията в американската култура. Той определя четири номинации за журналистика, четири за литература и драма, една за образование и четири за пътуване и стипендии. От 1917 г. досега броят им се е увеличил до 21, като се включени поезия, музика и фотография.
Пулицър завещава 2 милиона долара за създаването на факултет по журналистика към университета "Колумбия" в Ню Йорк, една четвърт от които трябва да служат за награди и стипендии, вероятно защото самият той през живота си не получава голяма помощ. 
Пулицър не без право претендира, че е "self-made-man",
т.е. сам е станал това, което е. 

Роден е през 1847 г. в Мако, Унгария. Баща му е богат унгарски евреин, търговец на грозде. Майка му е набожна католичка. Старият Пулицър се пенсионирал в Будапеща, където Джоузеф получил образованието си при частни учители. Когато навършил 16, нетърпеливият 185-сантиметров юноша решил да стане войник и опитал да се запише в австрийската армия, Чуждестранния легион и британската войска. Отрязали го навсякъде - заради лошото зрение и крехкото здраве, което го тормози до края на живота му.
Все пак в Хамбург той успява да се уреди в американската армия, за да участва в Гражданската война. Пулицър пристига в Бостън и служи една година в кавалерията на Линкълн. Той говорел много добре немски и френски, но съвсем слабо владеел английски. По-късно попада в Сейнт Луис, където се препитава като мулетар, сервитьор и хамалин. Все повече време обаче прекарвал в градската библиотека, където започнал да изучава английски и право.
Големият му шанс се открил по уникален начин в същата библиотека. Докато наблюдавал играта на шах на двама редовни посетители, той проницателно коментирал един ход. Впечатлени, играчите се заговорили с него. 
Шахматистите били редактори на водещия
немскоезичен всекидневник "Вестлихе пост". Последвало предложение за работа.
Четири години по-късно, през 1872 г., когато младият Пулицър вече си бил изградил репутация на енергичен журналист, му било предложено да стане съдружник в почти фалиралия вестник.
На 25 г. Пулицър станал издател. Последвала серия ловки сделки, в резултат от които през 1878 г. той станал собственик на "Сейнт Луис пост-диспатч".
Опитвайки се да убеди публиката, че вестникът е нейният защитник, Пулицър започнал да печата разследвания и анализи за корупцията във властта, данъчни измами и комар. Този популистки подход се оказал ефективен. Тиражите нараснали, а вестникът просперирал.

Пулицър обаче платил за упорития труд със здравето си. 

Той почти ослепял.
През 1883 г. се готвел с жена си да отпътува от Ню Йорк за Европа на предписаната от лекарите ваканция. Упорит както винаги, вместо да се качи на парахода, Джоузеф Пулицър се срещнал с финансиста Джей Гоулд, с когото договорил покупката на изпадналия във финансова криза "Ню Йорк уърлд". Оставяйки настрана сериозните си здравословни проблеми, Пулицър направил революция в редакционната политика, съдържанието и формата на "Уърлд". Той приложил същите техники, които качили тиража на "Пост-диспатч". Пулицър подел кръстоносни походи срещу корупцията, пълнел новинарските колонки с гневни и сензационни материали, пръв започнал да илюстрира богато страниците.
Формулата проработила толкова добре, че през следващото десетилетие тиражът на "Уърлд" и всичките му издания достига до 600 000 - най-високият в Съединените щати! Но неочаквано самият Пулицър става жертва на борбата за тиражи, когато Чарлз Дана, издателят на "Сън", ядосан от успеха на "Уърлд", започнал яростни персонални атаки срещу него, наричайки го 
"евреина, който се отрече от расата и религията си".
Целта на кампанията била да скара "Уърлд" с нюйоркската еврейска общност. Пулицър се срива и през 1890 г., 43-годишен, се оттегля от редакторския пост на "Уърлд". Почти сляп, в жестока депресия, той страдал от болезнена чувствителност към шума. До края на живота си бил принуден да живее в звукоизолираните помещения на яхтата си "Либърти" и двете си имения.
През тези години Пулицър обаче успял да запази контрола над вестниците си. От 1896 до 1898 г. той е въвлечен в нова война - с "Джърнъл" на Уилям Хърст. Война на сензационни материали и фабрикувани новини.
Когато кубинците се разбунтували срещу испанците, Пулицър и Хърст се надпреварвали в разпалването на гнева срещу последните. И двамата призовали за война с Испания, след като американският боен кораб "Мейн" мистериозно е потопен в Хавана на 16 февруари 1898 г. И Конгресът наистина обявил война, която продължава четири месеца.

Този случай кара Пулицър да се отрече от журналистиката, станала известна като "жълта".

"Уърлд" става по-сдържан.
Мнението на историците е, че лептата на Пулицър в създаването на "жълтата" журналистика се компенсира от заслугите му към обществото. Неговите акции срещу корупцията са смели, понякога дори успешни. Пулицър помага за въвеждането на антимонополно законодателство в началото на века и разкрива измама за 
милиони долари около прокопаването на Панамския канал.
През май 1904 г., пишейки в подкрепа на създаването на факултет по журналистика, Пулицър обобщава кредото си:
"Нашата Република и нейната преса ще се издигнат или падат заедно. Способна, безкористна и вдъхновена от обществото преса с журналисти, които знаят кое е правилно и имат куража да го правят, може да запази тази обществена добродетел, без която правителството, избрано от народа, е шмекерия и фарс. Цинична, меркантилна, демагогска преса ще произведе след време хора също толкова жалки, колкото самата нея. В ръцете на журналистите от идните поколения е силата да оформят бъдещето на Републиката."
През 1912 г., една година след като Пулицър умира на борда на яхтата си, в университета "Колумбия" в Ню Йорк е основан факултет по журналистика. А първите награди "Пулицър" са раздадени през 1917 от специална комисия.

Паричното изражение на наградите "Пулицър" е 7500 долара

с изключение на категорията "Журналистика в служба на обществото", за която се връчва златен медал. Имената на наградените се обявяват през април. Месец по-късно те получават наградите си на специален обяд.
В областта на журналистиката повечето награди обират мастодонтите "Ню Йорк таймс", "Уолстрийт джърнъл" и "Вашингтон пост". Но комисията често е отличавала и неизвестни вестници. През 1995 г. тя награждава всекидневник от Вирджинските острови заради разкритията му за връзката между религиозните убийства и корупцията в местната съдебна система.



Още през миналия век Джоузеф Пулицър и Уилям Рандолф Хърст се надпреварват да публикуват истории, които биха накарали дори днешната жълта преса да се изчерви от срам.
На практика именно те са бащи на онази журналистика, която днес изкарва на показ т.нар. «кирливи ризи» на публичните личности. Той влиза в ролятана кръстоносец и говорител на демокрацията. Пулицър е човека, който вдига стандартите в професията във време, когато журналистиката не е била най-добиря начин за изкарване на прехраната.
За края на 19-и век името Джоузеф Пулицър е синоним на американската журналистика. Унгарският евреин е един от идеолозите на "жълтата" преса. Въвлечен в битката за по-високи тиражи, Пулицър не се свени от иновации - а това значи по-шарена и сензационна преса. Неговите издания "Ню Йорк уърлд" и "Сейнт Луис пост-диспатч" променят представата за журналистиката.
Един от най-успешните вестникари в САЩ, той е истински пионер в своята област. Пулицър е първият, който посочва нуждата от университетско обучение по журналистика. Благодарение на неговата проницателност днес наградата "Пулицър" има такова влияние върху журналистиката, литературата, музиката и драмата.

През 1904 г. в своето завещание Джоузеф Пулицър предвижда бъдещата награда да стимулира постиженията в американската култура. Той определя четири номинации за журналистика, четири за литература и драма, една за образование и четири за пътуване и стипендии. От 1917 г. досега броят им се е увеличил до 21, като се включени поезия, музика и фотография.
Пулицър завещава 2 милиона долара за създаването на факултет по журналистика към университета "Колумбия" в Ню Йорк, една четвърт от които трябва да служат за награди и стипендии, вероятно защото самият той през живота си не получава голяма помощ. 
Пулицър не без право претендира, че е "self-made-man",
т.е. сам е станал това, което е. 

Роден е през 1847 г. в Мако, Унгария. Баща му е богат унгарски евреин, търговец на грозде. Майка му е набожна католичка. Старият Пулицър се пенсионирал в Будапеща, където Джоузеф получил образованието си при частни учители. Когато навършил 16, нетърпеливият 185-сантиметров юноша решил да стане войник и опитал да се запише в австрийската армия, Чуждестранния легион и британската войска. Отрязали го навсякъде - заради лошото зрение и крехкото здраве, което го тормози до края на живота му.
Все пак в Хамбург той успява да се уреди в американската армия, за да участва в Гражданската война. Пулицър пристига в Бостън и служи една година в кавалерията на Линкълн. Той говорел много добре немски и френски, но съвсем слабо владеел английски. По-късно попада в Сейнт Луис, където се препитава като мулетар, сервитьор и хамалин. Все повече време обаче прекарвал в градската библиотека, където започнал да изучава английски и право.
Големият му шанс се открил по уникален начин в същата библиотека. Докато наблюдавал играта на шах на двама редовни посетители, той проницателно коментирал един ход. Впечатлени, играчите се заговорили с него. 
Шахматистите били редактори на водещия
немскоезичен всекидневник "Вестлихе пост". Последвало предложение за работа.
Четири години по-късно, през 1872 г., когато младият Пулицър вече си бил изградил репутация на енергичен журналист, му било предложено да стане съдружник в почти фалиралия вестник.
На 25 г. Пулицър станал издател. Последвала серия ловки сделки, в резултат от които през 1878 г. той станал собственик на "Сейнт Луис пост-диспатч".
Опитвайки се да убеди публиката, че вестникът е нейният защитник, Пулицър започнал да печата разследвания и анализи за корупцията във властта, данъчни измами и комар. Този популистки подход се оказал ефективен. Тиражите нараснали, а вестникът просперирал.

Пулицър обаче платил за упорития труд със здравето си. 

Той почти ослепял.
През 1883 г. се готвел с жена си да отпътува от Ню Йорк за Европа на предписаната от лекарите ваканция. Упорит както винаги, вместо да се качи на парахода, Джоузеф Пулицър се срещнал с финансиста Джей Гоулд, с когото договорил покупката на изпадналия във финансова криза "Ню Йорк уърлд". Оставяйки настрана сериозните си здравословни проблеми, Пулицър направил революция в редакционната политика, съдържанието и формата на "Уърлд". Той приложил същите техники, които качили тиража на "Пост-диспатч". Пулицър подел кръстоносни походи срещу корупцията, пълнел новинарските колонки с гневни и сензационни материали, пръв започнал да илюстрира богато страниците.
Формулата проработила толкова добре, че през следващото десетилетие тиражът на "Уърлд" и всичките му издания достига до 600 000 - най-високият в Съединените щати! Но неочаквано самият Пулицър става жертва на борбата за тиражи, когато Чарлз Дана, издателят на "Сън", ядосан от успеха на "Уърлд", започнал яростни персонални атаки срещу него, наричайки го 
"евреина, който се отрече от расата и религията си".
Целта на кампанията била да скара "Уърлд" с нюйоркската еврейска общност. Пулицър се срива и през 1890 г., 43-годишен, се оттегля от редакторския пост на "Уърлд". Почти сляп, в жестока депресия, той страдал от болезнена чувствителност към шума. До края на живота си бил принуден да живее в звукоизолираните помещения на яхтата си "Либърти" и двете си имения.
През тези години Пулицър обаче успял да запази контрола над вестниците си. От 1896 до 1898 г. той е въвлечен в нова война - с "Джърнъл" на Уилям Хърст. Война на сензационни материали и фабрикувани новини.
Когато кубинците се разбунтували срещу испанците, Пулицър и Хърст се надпреварвали в разпалването на гнева срещу последните. И двамата призовали за война с Испания, след като американският боен кораб "Мейн" мистериозно е потопен в Хавана на 16 февруари 1898 г. И Конгресът наистина обявил война, която продължава четири месеца.

Този случай кара Пулицър да се отрече от журналистиката, станала известна като "жълта".

"Уърлд" става по-сдържан.
Мнението на историците е, че лептата на Пулицър в създаването на "жълтата" журналистика се компенсира от заслугите му към обществото. Неговите акции срещу корупцията са смели, понякога дори успешни. Пулицър помага за въвеждането на антимонополно законодателство в началото на века и разкрива измама за 
милиони долари около прокопаването на Панамския канал.
През май 1904 г., пишейки в подкрепа на създаването на факултет по журналистика, Пулицър обобщава кредото си:
"Нашата Република и нейната преса ще се издигнат или падат заедно. Способна, безкористна и вдъхновена от обществото преса с журналисти, които знаят кое е правилно и имат куража да го правят, може да запази тази обществена добродетел, без която правителството, избрано от народа, е шмекерия и фарс. Цинична, меркантилна, демагогска преса ще произведе след време хора също толкова жалки, колкото самата нея. В ръцете на журналистите от идните поколения е силата да оформят бъдещето на Републиката."
През 1912 г., една година след като Пулицър умира на борда на яхтата си, в университета "Колумбия" в Ню Йорк е основан факултет по журналистика. А първите награди "Пулицър" са раздадени през 1917 от специална комисия.

Паричното изражение на наградите "Пулицър" е 7500 долара

с изключение на категорията "Журналистика в служба на обществото", за която се връчва златен медал. Имената на наградените се обявяват през април. Месец по-късно те получават наградите си на специален обяд.
В областта на журналистиката повечето награди обират мастодонтите "Ню Йорк таймс", "Уолстрийт джърнъл" и "Вашингтон пост". Но комисията често е отличавала и неизвестни вестници. През 1995 г. тя награждава всекидневник от Вирджинските острови заради разкритията му за връзката между религиозните убийства и корупцията в местната съдебна система.


Да бъдем информирани ...

Делиберация – Що е то?
* Време е да започнем да се интересуваме повече от живота около нас!

За първи път чух понятието делиберация в Станфордския университет от професор Джеймс Фишкин, политолог. В първия момент реших, че това явление просто няма подходящ превод на български и затова и на английски и на родния ни език звучи по един и същ начин. На практика се оказа, че не съм далеч от истината. Така или иначе обаче това е понятие, което е добре познато в средите на социолозите и политолозите. Не се използва обаче често, затова и средностатистическия българин едва ли е чувал за него. Терминът ни е по-познат като “повишаване информираността”. Съдържанието му не се изчерпва само в това. Иде реч за промяната в мисленето на хората следствие на придобиването на повече информация по даден въпрос. Не рядко става въпрос и за коренна промяна в поддържаното мнение. Промяна, която настъпва след като на човек му бъдат отворени очите по дадена тема.

Как човекът от улицата може да стане информиран гражданин?

Според френския социолог Пиер Бурдийо обществено мнение не съществува. Това, той е заявил преди повече от 30 години. Когато у нас беше познато само мнението на партията-майка и когато е битувало твърдението, че обществено мнение има само в страните управлявани от гнили капитализъм. Тогава той е разкритикувал методологическите предпоставки, че всеки човек има мнение, че всяко мнение е равноценно на другото и че по определени въпроси има консенсус в обществото. Много преди французина Алфред Шуц е формулирал концепцията, че социалното знание на добре информираният гражданин се намира в “златната среда” между знанието на експерта и на човека от улицата. Дори в условията на демокрацията, не може мнението на обикновения човек да е по-миродавно от това на специалистите. Още повече не може всеки един от нас да има мнение по всички въпроси и да разбираме от всичко, както всъщност днес се опитваме. Добре познато от живия живот както се казва. Всъщност е налице и въпроса дали не е генетично заложено у нас българите да сме “специалисти по всичко”. 
Възниква въпроса дали трябва демокрацията трябва да функционира единствено и само на базата на мнения от улицата?
Това правят нон-стоп всички наши родни социолози. На едно място се поставят мненията на експертите, на добре информираните граждани и на хората от улицата, които нямат желание и време да се интересуват от всичко, което се случва около тях. 
Има и още един въпрос – доколко тези проучвания вече са представителни, мненията не са ли повлияни от слухове, от хаотичността на новините по вестници, радиа и телевизии. 
Според проф. Джеймс Фишкин, преподавател в Станфордския университет добре функциониращата демокрация трябва да се управлява от мненията на добре информираните граждани Т.е. гласуването на избори, референдуми или отговорите в социологическите проучвания да са базирани главно на мнения, основани на повече информация по проблема, получени след обмисляне на повече рационални аргументи и алтернативи за решение. 

Оттук и задачата как човекът от улицата да стане добре информиран гражданин?


Моделът свързан с делиберацията е бил изпробван и върху българите, разказа проф. Фишкин. Той и негови сътрудници, заедно с центъра за изследване на демокрацията в България и социологическата агенция “Алфа рисърч” са събрали на едно място хора, различни по образование, пол, възраст и мислене и е бил поставена наболяла за ежедневието ни тема, а именно с престъпността. В началото на изследването те са попълнили въпросници и са изказали собствените си мнения по темата. След това са били разделени в малки групи, където са имали възможност да получат повече информация по въпросите свързани с българската престъпност. В общи заседания те са задавали въпроси и са имали възможността да чуят мненията и отговорите на експерти и политици. В края на дебата участниците в него са попълнили отново същите въпросници, както на старта на изследването. Оказало се е, че в много отношения мненията на мнозина са се променили.

93% от хората са заявили, че за тези 2 дни са научили много 
за живота и възгледите на други хора, които са твърде различни от тях. И това се дължи най-вече на обсъжданията в дискусионните групи и в разговорите помежду им. За 3/4 дебатът като цяло е помогнал за изясняването на собствените им позиции за подходящите мерки за борба с престъпността. 
Една от съществените промени в мненията след дебата е била, че чувствително е нараснал делът на хората, които са убедени, че проблемите в правораздаването ще се решат не просто с персонални промени в съответните институции, но и с конституционни промени. 48% са споделяли това мнение преди дебата и 69% след него. По редица въпроси е намалял делът на хората, склонни на опростенчески решения. 
Очевидно дебатът е превърнал мнозина измежду изследваните 281 души в добре информирани, а други - в още по-добре информирани граждани по въпросите на борбата с престъпността. 
Изводът според проф. Фишкин е следният, а именно, че дебатът за престъпността е показал на практика как може да се топи делът на уличните мнения по важни за цялото общество въпроси. Той е категоричен, че е добре политиците и всички, които се занимават със и зависят от общественото мнение, да работят така, че то все повече да се формира от добре информирани граждани. Тогава налице ще има и значително по-развита и устойчива демокрация.
/снимка: тази църква е универсална за различните религии - намирасе в двора на Станфордския университет/